Усещане за жена с аромат на swing и jazz

разговорът води: Надин Ванева
снимки: MADAMSKO

На сцената е нежна, много женствена и кокетно играеща с музиката, точно като излязла от swing епохата. За първи път я слушах през 2012 г. като част от Sentimental Swingers с Рони и Деси. Помня, че още тогава бях като омагьосана – като пътуване във времето, което си играе със сетивата ми. Срещаме се в джаз ресторант МОРИНО, където заедно с Ангел Заберски (пиано), Димитър Семов (ударни) и Веселин Веселинов-Еко (контрабас) са сред редовните гост-изпълнители. Jazz Boudoir е един от най-нашумелите клубни проекти през последните години и съчетава любима музика, неповторимата клубна атмосфера и уюта на приятелска вечер. Вера се усмихва широко, цялото й същество носи аромата на swing и jazz, играе си с дълъг наниз от перли и започваме едно пътешествие от Кюстендил, през Алжир, за да стигнем до мечтата да изиграе Марлене Дитрих.

Кога откри swing-а и изобщо джаза в този му формат?
Джазът – от малка. Винаги съм си мечтала да пея в красива рокля с акомпанимент на пиано. Тези неща не се случват „по принцип“, но пък при мен се случиха.

Помниш ли кога за първи път излезе на сцена?
През юли 2010 г. Но за първи път се снимах като певица с пиано през април, отново през 2010 г. После се оказа, че желанието ми (да пея) е много голямо, условията също бяха благоприятни. Записвахме с Рони – Андрония Попова, светла й памет. Тя ми беше учителка – учеше ме да пея песента „Sentimental journey”, която всъщност записах за един филм. Беше сцена на джаз певица с пианист в края на Втората световна война, това всъщност е точно епохата, през която много сериозно се развива тази музика, защото подкрепя всички американски и европейски войници.

Как си обясняваш, че тази музика е актуална и днес, защото определено не е ретро?
Според мен винаги се е слушал джаз. Хората слушат изпълнения на Елла Фицджералд, на Били Холидей… днес се появи една винтидж култура в света. На мен добре ми се получиха нещата. Мишо Йосифов, акомпаниращият ни тромпетист тогава, каза „Ето я третата за Sentimental journey“. Аз попитах „Третата за какво?“, защото той говореше на Рони. И Рони ми каза: „Искаме да пеем The Andrews Sisters”. The Andrews Sisters са три гласа, а те бяха само двете с Деси. И така се подредиха нещата – явно бяхме достатъчно сериозни и Рони вярваше в това, че можем да го направим, защото аз тогава не се занимавах професионално с пеене, а с финанси. Но Рони си беше такава – когато усети около себе си ентусиазъм, и се включва веднага. И така подготвихме няколко песни.

По онова време на Мишо и Велислав Стоянов (тромбонист) им бе поверено да се грижат за един джаз клуб и всъщност правеха програмата по тяхна преценка. Така ни поканиха да изпълним няколко песни, това беше през април, а през юли ги изпяхме. Това беше първият концерт, както и първата сцена, на която се качих като изпълнител.

Беше ни весело да се занимаваме с това, но определено не беше лесно – непланирано, непродуцирано, неподготвено. Сега с опита, който съм натрупала, определено мога да се занимавам с музикално продуцентство, знам много добре какви са стъпките, какво да направя. Докато тогава целта беше просто да се случи.

Можеш ли да кажеш, че това е бил твоят завой в кариерата?
Разбира се! (смее се). Аз бях тогава на 38 години. Това е възраст, на която хората обикновено не вземат никакви рисковани решения.

Славата ли те зарази?
О, не! В никакъв случай. Напротив – славата беше това, което щеше да ме откаже, защото „слава“ означава много его. Аз се развивам в живота си, а не правя нещо на всяка цена – с нокти, лакти и т.н.

По някакъв начин изкуството присъствало ли е преди в живота ти?
Родителите ми са архитекти, рисуват много. А баща ми е и меломан! Музика винаги се е слушала много вкъщи. Освен това баща ми е от онази епоха, през която The Beatles са били забранени. Музиката винаги е била нещо много важно в нашето семейство. След това, когато заживяхме в България, брат ми започна да свири професионално на китара. Дотогава бяхме живели в Алжир осем години.

Като малка пеех – където имаше за пеене – пеех! (смее се). В хор, на училищни концерти, в група „Сребърни звънчета“ в град Кюстендил, където съм родена. Много ми харесваше – сцената, музиката, самото пеене. Но всеки път, когато започнех да се занимавам по-сериозно – доколкото е възможно за едно дете – заминавахме. Освен това никой в нашето семейство не се занимава професионално с музика, за да може нещо да те дърпа натам. Играех в театрални пиеси в училище, когато живеехме в Алжир.

Когато се върнахме в България, исках да кандидатствам в тогавашния ВИТИЗ, сегашен НАТФИЗ. Но реших, че това не е среда за мен, че не ми харесва. После се замислих дали да не кандидатствам архитектура, но дори не бях започнала да рисувам или да посещавам някакви уроци. Аз така ги правя нещата – импулсивно. И започнах да уча икономика. Беше ми интересно и ме структурира, дисциплинира ме. По принцип гледам доста неконвенционално на нещата и не беше лошо, че се занимавах с цифри.

Все повече хора от света на цифрите правят завой към света на изкуството…
…но и много хора от изкуството се обръщат към света на цифрите, защото живеем в търговски свят. Това може би беше една от причините и аз да вляза лесно в тези среди и то на толкова високо ниво, защото носех със себе си информация, която на тях им липсваше – цялата данъчно-правна схема, до която дали искаш или не, се докосваш, когато се занимаваш с пари.

Замисляла ли си се сериозно за продуцентство?
О да! За мен, честно казано, Sentimental Swingers си беше чисто продуцентство. На шега, но започна да става сериозно, защото инвестираш пари. Бяхме десет души на сцена – това се координира. Всички ние с това се издържахме финансово. Разбира се, има музикантска и сценична страна на нещата… има и чисто бизнес страна, т.е. организационна или инвестиционна. Мишо винаги се е занимавал с музикантската страна, а със сценичното – останалите. Проектът Jazz Boudoir, който с Ангел Заберски подготвяме, се роди също тогава – на същата сцена, на която заснехме филма. Ангел е човекът, който ми акомпанираше на пиано. Филмът се казва „Бях в Нюрнберг“ и още не е прожектиран в България, за жалост. В него участват много български актьори. Филмът беше поръчка на френска телевизия и се отнася до Нюрнбергския процес. Доста тежък филм с по-специална гледна точка – от френската страна. Нашите актьори са просто феноменални! Затова ми се иска филмът да стигне до българската публика. Най-вероятно ще се случи един ден…

Как се появи Jazz Boudoir Fantasme?
Това е един много кабаретен проект. И е много важен за мен, защото да имаш студийна работа е едно, а сцената е друго – това е представление. Мишо има много силно отношение също и към сценичната част. Ако сме станали толкова популярни, то е заради сценичната част. В Jazz Boudoir сме група от няколко човека, но го наричаме проект. Аз съм франкофон – първо се научих да пиша на френски, после на български (смее се). И съм израснала с френската култура, съвсем естествено, имайки предвид факта, че съм израснала в Алжир. Затова харесвам много френската музика, лежи ми на сърце.

 

И всъщност в проекта Jazz Boudoir Fantasme аз изпълнявам всички песни, които аз самата харесвам. Това са френски песни, песни с джаз стандарт. Когато се появи нещо, което харесвам, си го записвам.

Имаме две направени песни с Ангел, авторски, но не са довършени. Докато съществуваше Sentimental Swingers, аз хвърлях много енергия в този проект, защото много обичам сцената и връзката с публиката. Всъщност това е нещото, което ми харесва, не славата.

Мислиш ли, че сцената те е променила?
О, тя ме спаси! Предполагам, че нямаше да съм толкова щастлива и здрава, ако не бях започнала да се занимавам с музика.

Дали защото музиката винаги е била в мен и когато не изразиш нещо, което стои в теб, то започва вместо да ти дава, да ти отнема. Дали защото музиката доставя страшна радост. Всъщност то е едно и също.

Аз много обичам човешкото същество и като виждам каква радост носи сцената – пълни ми се сърцето… Така, както аз съм се радвала винаги, когато гледам артист на сцена.

Все повече се говори, за това как хората търсят път към себе си и реалното общуване. Клубната музика сякаш ни кара да се връщаме към себе си и да се чувстваме уютно.
Да, според мен всяко нещо, което доставя радост, е добре да се прави. Храната в добра атмосфера създава много радост. Освен това много рядко се храниш някъде сам – идваш с приятели, което се превръща в споделяне.

Когато към това се прибави музиката, която за мен е едно от изкуствата с най-директна връзка с нашия най-вътрешен слой – душата…, картината е завършена. Музиката работи на много вибрационно ниво – различни стилове музика с различна публика. Всичко зависи от състоянието на хората.

Няма случайно дошли хора на мой или на друг концерт. Всеки търси различни неща и когато може да преживееш и усетиш живата музика – магията се случва. Това е като камертона – докосваш го и го усещаш. И всеки път е различно. Затова и го правя, защото е магично и защото ако мога да дам на някого дори и малко радост – това е страхотно.

А защо избра клубната музика?
Аз мога да се кача на голяма сцена. Изявявам се на клубна, защото към момента такива са условията. За да се качиш на голяма сцена и да напълниш зала, трябва да се инвестират средства, основно в реклама. Докато клубната изява се организира от клуба. Мечтата ми е за проект, в който да разкажа за живота на Марлене Дитрих през сцената и чрез песни, за което, разбира се, се изискват средства. Всъщност искам да разкажа за живота на три жени

 

по този начин – Мерилин Монро, Едит Пиаф и Марлене Дитрих. Представям си го като моноспектакъл. Мъжът ми е сценарист и режисьор и с него работим по проекта.

Кой е най-яркият ти спомен от участие?
В главата ми винаги ще стоят три неща. Първият концерт на Sentimental Swingers, когато бяхме само двете с Рони и ходихме да си търсим еднакви обувки и определен стил рокли. Може би от позицията си днес не бих скочила толкова смело в тези среди. Тогава Рони тотално повярва, че е възможно. Аз много исках, но тя повярва. И тъй като тя е професионалист, аз й се доверих напълно. И всъщност този концерт на дуета ни предизвика следващия концерт. Така създадохме и групата – говорихме и с Деси. Отначало тя каза „правете групата двете, аз съм на море сега“. Така започнахме да работим през септември. Второто, което винаги ще си спомням, е нашият първи концерт – на трите заедно. Беше на същото място. Спомням си, че в съблекалните им показвах как да си закачат жартиерите и те не можеха, и се налагаше да им помагам (смее се). А третото е участие с Ангел Заберски в Black Label – заведение, което вече не се казва така, но беше много подходящо за будоар.

Къде би искала да пееш?
Навсякъде! Където има кой да слуша – аз бих пяла. Но конкретно сега искам да представя Марлене Дитрих в Зала 1 на НДК с бигбенд.

Как си го представяш – монолози от трите персонажа?
За Едит Пиаф например – такава, каквато е била в живота и на сцена. Защото на сцена много поддържа автентичния имидж, когато е била бедна – черна рокля, обрано поведение. А всъщност е била голяма фурия извън сцената. За Марлене няма да разказвам, защото имам колебания в някои детайли. Ако мога да си пожелая нещо за идващата 2018 година, със сигурност ще е най-накрая да реализирам този проект. Защото говоря за него от няколко години.

Като образ ли те грабнаха точно тези персонажи?
Като жени преди всичко. Като човешки същества. И в трите има нещо изключително. Естествено имиджът също, той е много важен. И всъщност, преди да тръгна по този път, да започна този процес, колкото и лесно и внезапно да изглежда отстрани, аз си пеех много – просто така, сама.

Спомням си, че бях с мъжа ми в Марсилия, а той трябваше да става рано. И така, чудейки се какво да правя, грабнах един албум с песни на Мерилин Монро, а аз ги знам всички. И му изнесох един спектакъл. Седнах и прегледах няколко примера, например за това как да се гримирам, тъй като не съм от този тип жени, които наблягат на грима – обикновено съм с дънки и тениска… Разбира се, всяка жена носи женското в себе си.

Аз знам, че много голяма част от почитателите ми са жени. И всъщност са почитатели заради женствеността, която се излъчва от тази музика. В началото не бях такава, но се промених, защото знаех, че има някой, за когото това е важно. И след като го направих, се почувствах цяла. Една жена не трябва да забравя да е жена, независимо колко силно е мъжкото в нея. Както един мъж би следвало да бъде мъж. Аз мога да дам пример с това, че мога да бъда женствена и смела в това, което правя. Ако това помага на някого – супер!

Напоследък жените сякаш имат нужда някой да им каже как да бъдат жени.
Нека дойдат на Jazz Boudoir! Ще го усетят. В осъзнаването си аз започнах – туториум на Мерлин Монро, грим, сама си къдрех косата. Фризьорката, която ми навиваше косата, когато снимахме в Марсилия, ме научи на нещо. Впоследствие с Деси започнахме да работим много сериозно над този имидж. Всъщност това отдавна е моят стайлинг.

Така че нещата се случват и смятам, че ако човек тръгне по някакъв път и този път е към „себе си“, нещата се случват сами.

Ти си редовен гост-изпълнител на МОРИНО. Защо избра точно това място?
Защото са много мили – Мишо и Нед.

Много хора казват, че тук, в МОРИНО атмосферата е различна, стилът не е комерсиален.
От самото начало концепцията на МОРИНО е да има джаз сцена, което пък предполага добро озвучаване. Но сега нещата малко се променят концептуално, което е много хубаво. Но тези двама души, които ръководят това място, за мен са от много голямо значение.

Заведението определено е много стилно! Надявам се да издържат, защото не е лесно. Още повече, когато имаш музиканти на живо, това се превръща в инвестиция. Инвестираш ресурс в сцена, което пък прави нещата различни. Харесвам МОРИНО заради тях – тук ми е уютно.

И аз обичам, когато нещата се случват и също хората, които ги карат да се случват. Ако мога да помагам с нещо – там съм.

Коя е любимата ти песен?
Не знам дали имам една любима песен. Имам едни за тъжни моменти, едни за весели… (смее се). Толкова много обичам музиката, че просто няма как да е една. Напоследък изключително много ми харесва All of Me. В нея има много потенциал за творчество.

А коя песен искаш да изпееш и още не си успяла?
The Man I Loved. И Nature Boy, която Рони пееше. Но това ще дойде с времето. Сега трябва да науча Lilly Marlen – на немски, на френски и на английски.

Оприличаваш ли се по някакъв начин с Марлене Дитрих?
За да мога да пресъздам образа й, трябва да вляза в него. Ако не се превъплътиш, не можеш да го преразкажеш на хората.

В образа на Монро съм влизала – тя е по-весела и по-сърцата, въпреки драмата в живота й. Марлене е била доста selfish. И тя е с много голямо сърце и с много големи общочовешки идеали. И затова се захванах да я пресъздам. И ако има един общоевропеец като образ, то тя е изключително подходяща за него – тя е еклектична личност като националност, въпреки че е германка. После става американка, завършва живота си във Франция. И е много цялостен образ. Докато Едит Пиаф е французойка, Мерилин Монро е точно от епохата на Холивуд. Нямам предпочитания между трите. За Мерилин Монро може би знам най-много – откъм психоанализа, четива, които съм минала. Има адски много болка в нея, затова ми беше интересна като образ.

Марлене е изключителна! Цигуларка, актриса, певица, танцьорка и много силна жена. Много свободолюбива за онези времена. Вървяла е срещу определени правила. Днес според мен също е тежко откъм правила и промяната е опасна.

Намираш ли паралел между времената?
Да, сега също не сме толкова свободни, колкото изглежда. Няма гигантска еволюция в човешкото отношение. Но музиката е пътят към нея, вярвам в това!

Гледайте Вера Шандел на 21 декември 2017 от 21:00ч.
в джаз ресторант МОРИНО – събитието във Facebook