Истории за страстта с Изабел Алиенде
Изабел Алиенде пише истории за страстта. Нейните романи и мемоари, включително Къщата на духовете и Ева Луна, разказват историите на жени и мъже, които живеят със страстна ангажираност – към любовта, към своя свят, към идеал. Лекцията „Истории за страстта“ е част от TEDGlobal 2007.
IsabelAllende.com The Isabel Allende Foundation @IsabelAllende
Благодаря Ви много. Наистина е страшно да бъда тук сред най-умните измежду умните. Аз съм тук, за да Ви разкажа няколко истории за страстта. Има една еврейска поговорка, която много обичам. Кое е по-истинско от истината? Отговорът: историята. Аз съм разказвач на истории. Аз искам да предам нещо, което е по-истинско от истината за нас хората. Всички истории ме интересуват, а някои ме преследват, докато не започна да ги пиша. Определени теми се появяват отново и отново: справедливост, преданост, насилие, смърт, политически и социални въпроси, свобода. Аз си давам сметка за мистериите, които ни обграждат, затова пиша за съвпадения, за предчувствия, за емоции, за сънища, за силата на природата, за магии.
През последните 20 години публикувах няколко книги, но живях в анонимност до февруари 2006, когато носих олимпийския флаг по време на зимните игри в Италия. Това ме направи известна. Сега хората ме разпознават в Мейсис, а внуците ми мислят, че съм готина. (смях) Нека Ви разкажа за моите четири минути слава. Един от организаторите на олимпийската церемония, церемонията по откриването, ми се обади и каза, че съм била избрана да бъда една от тези, които ще носят флага. Отговорих, че вероятно са сбъркали човека защото последното, което може да се каже за мен е, че съм атлет. Всъщност дори не бях сигурна дали ще мога да обиколя стадиона без помощта на бастун. (смях) Отговориха ми, че не е никак смешно. И, че това ще е първият път, когато олимпийския флаг ще бъде носен само от жени. Пет жени, представителки на пет континента и три носителки на златни олимпийски медали. Първият ми въпрос разбира се, беше какво ще облека? (смях) Униформа, каза тя, и ми поиска мерките. Моите мерки. Представих си се облечена в пухкав анорак, приличаща на човечето на Мишелин. (смях)
Средата на месец февруари вече бях в Торино, където ентусиазирани тълпи аплодираха всеки път, когато един от 80-те олимпийски отбора излезеше на улицата. Тези атлети бяха пожертвали всичко, само за да участват в игрите. Те всички заслужаваха да спечелят, но си трябва и късмет. Прашинка сняг, малко лед или подухване на вятъра може да повлияе на резултата от едно надбягване или една игра. Това, което има най-силно значение обаче – повече от тренировки и късмет, е сърцето. Само безстрашно и решително сърце може да спечели златния медал. Нужна е най-вече страст. Улиците на Торино бяха покрити с червени плакати, разгласяващи лозунга на олимпийските игри.
Страстта живее тук. Не е ли това една вечна истина?
Сърцето е това, което ни движи и определя нашата съдба. Това е, което аз търся за героите на моите книги: страстно сърце. Аз имам нужда от отцепници, дисиденти, авантюристи, аутсайдери и бунтари, които задават въпроси, престъпват правилата и поемат рискове. Хора като вас в тази зала. От добри, разумни хора не стават интересни герои. (смях) От тях стават само бивши съпрузи.
В зелената зала на стадиона се срещнах с останалите знаменосци: три спортистки и актрисите Сюзън Сарандън и София Лорен. Също така и с две жени със страстни сърца. Уангари Маатай, носителката на Нобелова награда от Кения, която е засадила 30 милиона дървета и по този начин е променила почвата и климата в някои части на Африка и разбира се, икономическото състояние на много села. И Сомали Мам, активистка от Камбоджа, която се бори страстно срещу детската проституция. Когато е била на 14 години, дядо й я е продал в бордей. Разказа ни за малки момичета, изнасилени от мъже, вярващи че сексът с младо, девствено момиче ще ги излекува от СПИН. И за бордеи, където деца са принуждавани да приемат по пет, по 15 клиента на ден, и които, ако възнегодуват, биват подлагани на мъчения с електричество. В зелената зала ми дадоха униформата. Не бяха точно типа дрехи, който обикновено нося, но не беше и Мишелиновия екип, който си представях. Изобщо не беше зле дори. Приличах на хладилник. Но и останалите изглеждаха по същия начин, с изключение на София Лорен, всепризнатия символ на красота и страст. София е над 70 годишна и изглежда страхотно. Секси, слаба и висока, с плътен тен. Как е възможно да имаш плътен тен и да нямаш бръчки? Просто не знам. Когато в телевизионно интервю я попитали „Какво прави, за да изглежда толкова добре?” Тя отговорила: „Добра стойка. Гърбът ми е винаги изправен, и не издавам старчески звуци.” Ето Ви безплатен съвет от една от най-красивите жени на земята. Никакво сумтене, никакво покашляне, никакво хъркане, никакво говорене сам на себе си, никакво пърдене. Е, тя разбира се не го каза точно с тези думи.
В един момент, някъде около полунощ ни извикаха зад кулисите, високоговорителите обявиха олимпийския флаг и засвири музика – между другото същата музика, с която започваме тук, „Триумфалния Марш” от операта „ Аида”. София Лорен беше точно пред мен – тя е с 30-тина сантиметра по-висока без да броим бухналата й коса. (смях) Вървеше елегантно, като жираф в африканската савана, придържайки флага на рамото си. Аз подтичвах след нея – на пръсти, с флаг в широко опъната напред ръка, така че главата ми оставаше точно под проклетия флаг. Разбира се, всички камери бяха насочени към София, което беше късмет за мен, защото после ме имаше на всички снимки, макар и в повечето случаи да изглеждах така, като че ли стоя между краката на София. Място, където повечето мъже не биха отказали да бъдат.
Четирите най-хубави минути в целия ми живот бяха тези на олимпийския стадион. Съпругът ми се обижда винаги, когато казвам това макар че съм му обяснила, че това което правим, когато сме сами обикновено приключва за по-малко от четири минути, тъй че не бива да го приема толкова лично. Пазя всички изрезки от вестници, отразили онези прекрасни четири минути, защото не искам да ги забравя, когато старостта унищожи всичките ми мозъчни клетки.
Искам завинаги да нося в сърцето си ключовата дума на олимпийските игри – страст. Ще Ви разкажа една история за страстта. Годината е 1998, мястото – затворнически лагер в Конго за бежанци от народа Тутси. Между другото, 80 процента от всички бежанци и изселени хора по света са жени и момичета. Можем да наречем това място в Конго лагер на смъртта, защото тези, които не биват убити, умират от болест или глад. Главните герои на тази история са една млада жена – Роуз Мапендо и децата й. Тя е вдовица и е бременна. Била е принудена от войниците да гледа как съпруга й е бил измъчван и убит. Тя успява някак да запази децата си живи и няколко месеца по-късно ражда недоносени близнаци. Две съвсем малки момчета. Прерязва пъпната връв с остра пръчка и я завръзва със собствената си коса. Кръщава близнаците на имената на командирите на лагера, за да спечели благоразположението им и ги храни с черен чай, защото млякото й не е достатъчно. Когато войниците нахлуват в килията им, за да изнасилят дъщеря й, тя я грабва и отказва да я пусне, дори и когато насочват пистолет в главата й. Семейството оцелява някак 16 месеца и тогава, с помощта на невероятен късмет и заради страстното сърце на един млад американец, Саша Чаноф, който успява да я качи на американски спасителен самолет, Роуз Мапендо и нейните девет деца се озовават във Финикс, Аризона, където днес живеят и преуспяват.
На езика суахили Мапендо означава голяма любов.
Главните герои на моите книги са силни, страстни жени, жени като Роуз Мапендо. Не си ги измислям. Няма нужда от това. Оглеждам се и ги виждам навсякъде около мен. През целия си живот съм работила с жени и за жени. Познавам ги добре. Родена съм в древни времена, на края на света, в патриархално, католическо и консервативно семейство. Нищо чудно, че когато бях на пет години вече бях убедена феминистка, макар че тази дума все още не беше стигнала бреговете на Чили и никой така и не разбра какво по дяволите не беше наред с мен. (смях) Скоро щях да разбера, че трябва да платя висока цена за свободата си и за това, че оспорвах патриархата. Но бях готова да я платя, защото на всеки удар бях готова да отвърна с два. Дъщеря ми Паула беше около 20 годишна, когато веднъж ми каза, че феминизмът е отживелица и трябва да се откажа от него. Скарахме се жестоко. Феминизмът е отживелица? Да, за привилигировани жени като дъщеря ми и всички нас тук но не и за повечето ни сестри в останалата част на света, които са насилствено омъжвани, принудени да проституират и раждат деца, които нито искат, нито има с какво да изхранват. Те нямат контрол над телата и живота си. Те нямат никакво образование и никаква свобода. Те са изнасилвани, бити и понякога убивани безнаказано. За повечето млади жени на запад днес, да ги нарекат феминистки е обида. Феминизмът никога не е бил секси, но мога да Ви уверя, че това никога не ме е спирало да флиртувам и рядко съм страдала от липса на мъже. Феминизмът не е мъртъв, в никакъв случай. Той се разви. И ако термина не Ви харесва, променете го, за Бога. Наречете го Афродита или Венера, или блондинка, или както искате, името не е важно, стига да ни е ясен смисълът му и да го подкрепяме.
Ето още една история за страст, този път тъжна. Мястото е малка женска клиника в Бангладешко село. Годината е 2005. Джени е млада американка, стоматологичен хигиенист, която е отишла да работи в клиниката като доброволка по време на триседмичната си ваканция. Очакванията й са да почиства зъби, но когато пристига на мястото разбира, че там няма лекари, нито зъболекари и че клиниката е просто една колиба, пълна с мухи. Навън се е събрала опашка от жени, които чакат вече няколко часа, за да бъдат прегледани. Първата пациентка е с нетърпими болки, причинявани й от няколко изгнили зъба. Джени разбира, че единственото решение е да извади развалените зъби. Тя обаче не е квалифицирана да го направи и никога не го е правила. За нея това е огромен риск и е ужасно изплашена. Тя няма дори подходящите инструменти, но за щастие носи със себе си малко Новокаин. Джени има смело и страстно сърце. Тя казва набързо една молитва и започва операцията. Накрая, облекчената от болките пациентка й целува ръцете. Този ден хигиенистката изважда още много зъби. На следващата сутрин, когато идва пак в така наречената клиника я очаква първата й пациентка, придружена от съпруга си. Лицето на жената прилича на диня. Толкова е подуто, че едва се различават очите й. Съпругът е бесен и заплашва да убие американката. Джени е ужасена от това, което е направила, но преводачът й обяснява, че причината жената да е в това състояние не е операцията. Предния ден мъжът й я е пребил, защото не се е прибрала навреме, за да му приготви вечерята.
Милиони жени днес живеят по този начин. Те са най-бедните сред бедните. Въпреки че жените извършват две трети от работата по света, те притежават по-малко от един процент от световното богатство. За една и съща работа на жените се плаща много по-малко, отколкото на мъжете, ако изобщо им се плати, и те остават уязвими, защото са лишени от икономическа независимост и са под постоянна заплаха от експлоатация, насилие и оскърбление. Факт е, че когато на жените се дадат образование, работа, възможност да контролират собствените си доходи, да наследяват и притежават недвижими имоти, обществото се обогатява. Ако жената се чувства силна нейните деца и нейното семейство ще са по-богати. Ако семействата процъфтяват, селото ще процъфтява и рано или късно и цялата държава.
Уангари Маатай отива в едно село в Кения. Тя говори с жените, обяснявам им, че земята не ражда, защото са изсекли и продали дърветата. Организира ги да засадят нови дървета и да ги напоят, капка по капка. Само след пет-шест години те вече имат гора, почвата е обогатена и селото – спасено. Най-бедните и изостанали общества са винаги тези, които подтискат жените. Въпреки това, тази очевидна истина е пренебрегвана както от правителствата, така и от благотворителните организации. За всеки долар, даден за женска програма 20 се дават за мъжка. Жените съставляват 51 процента от човечеството. Предоставянето на възможности за тях ще промени всичко – повече отколкото новите технологии, дизайн и развлечения. Уверявам Ви, че жените работещи заедно – свързани, информирани и образовани, ще донесат мир и просперитет на тази изоставена планета. Повечето от жертвите на войните в днешно време са цивилни, предимно жени и деца. Те попадат в графата „непредвидени, второстепенни щети”. Света се движи от мъже и вижте каква бъркотия е.
Какъв свят искаме? Това е основополагащ въпрос, който всички ние си задаваме.
Струва ли си да участваме в сега съществуващия ред? Ние искаме свят, който закриля живота и в който качеството на живота се подобрява за всички, не само за привилигированите. През януари разгледах изложбата от картини на Фернандо Ботеро в Калифорнийския университет – Бъркли. Нито един музей или галерия в САЩ, с изключение на нюйоркската галерия, която показва работата на Ботеро, не посмя да изложи картините заради темата, на която са посветени – Затвора Абу Граиб. Това са огромни картини, показващи изтезания и злоупотреба с власт, в типичния за Ботеро пищен стил. Все още не мога да си ги изкарам от ума, нито от сърцето. Това, от което най-много се страхувам е безнаказаната власт. Страхувам се от злоупотребата с власт и от властта, даваща възможност за злоупотреба. Сред човешкия род, мъжете са тези, които определят реалността и принуждават останалите да приемат тази реалност и да следват правилата. Правилата се променят постоянно, но винаги в тяхна полза, и за разлика от икономиката, в този случай ефектът на процеждането работи идеално. Злоупотребата се процежда бавно от върха на стълбицата до дъното й. Жените и децата, особено тези, които са бедни, са на дъното. Дори и най-мизерстващите мъже имат някого, когото да измъчват – жена или дете. Омръзнало ми е от властта, която малцина упражняват върху мнозинството На основата на пол, доход, раса или класа.
Мисля, че е дошло времето да се направят фундаментални промени в нашата цивилизация. Но за истинска промяна имаме нужда от женска енергия в управлението на света. Имаме нужда от повече жени на управленски позиции, и нужда да възпитаме женска енергия у мъжете. Разбира се, говоря за младите по дух мъже, остарелите са вече безнадеждни, тях остава само да ги изчакаме да измрат. Да, бих искала да имам дългите крака на София Лорен и легендарните й гърди. Но ако можех да избирам, по-скоро бих избрала сърцето на войн Като това на Уангари Маатай, на Сомали Мам, на Джени и Роуз Мапендо. Аз искам да направя този свят добър. Не по-добър, а добър. И защо не? Възможно е. Огледайте тази зала – Всичкото това знание, енергия, талант, технологии. Да си вдигаме задниците, да запрятаме ръкави и да се захванем за работа – със страст, за да изградим един почти идеален свят. Благодаря Ви.
