Любовта е най-силното оръжие

lubovta-e-nai-silnoto-orujie

„Жените наистина плачат“ – болезнено откровен разказ за силата и слабостта в жената

Българското заглавие взривило световната филмова сцена през 2021 г. Номиниран в Конкурсна програма „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан ’21, в Програма „Хоризонти“ на фестивала в Сараево ’21 и участник в Конкурс Карлови Вари ’21. Филмът „Жените наистина плачат“ е втори игрален филм за творческия тандем Мина Милева и Весела Казакова (продуцентска компания „Активист 38“).

През 2019 г.  филмът им „Котка в стената“ стартира от конкурса в Локарно и е номиниран за награда „Златен леопард“, а през 2020 г. е селектиран от Европейската Филмова Академия, отличен е за най-добър български игрален филм на София Филм Фест и за най-добър дебют на българския национален фестивал „Златна Роза“ 2019.

„Жените наистина плачат“ отваря врата към едно на пръв поглед, обикновено българско семейство, в което всяка съдба е необикновена по своему. Три сестри, които се борят със страховете и реалността си, отстояват себе си и се опитват да запазят баланс в иначе съвсем небалансираното ни общество. Демоните на пост-родилната депресия, стигмата на вируса ХИВ, абсурдите на „джендър-идеологията“ и аромата на планински билки в магическите ритуали в Странджа – това са само някои от щрихите в историята на филма. 

Актрисите Весела, Биляна и Екатерина Казакови, както и Ралица Стоянова са първите гости във видео подкаста „МАДАМСКО представя“. Избрахме ги заради заряда, който носят с участието си във филма, заради брилянтната им игра и до болка откритата искреност, с която всъщност разказват за себе си. Целият разговор може да гледате в You Tube канала ни или да слушате в аудио подкаста в Spotify и SoundCloud.

Провокирахме ги в няколко блиц въпроса за онези следи, които филма оставя …

За суеверията и традициите …

Весела Казакова: „Избрахме мястото в Странджа с причина. Една година преди да започнем да пишем тази част на сценария, обиколихме всички места в планината. Инди Пасха, пещерата Св. Марина, бяхме на ритуалите и решихме, че земята на Богинята Бастет е идеална за филма.“

Ралица Стоянова:Тази част от филма прави много силно впечатление в чужбина, защото е характерно българска. Явно сме народ, който е вярващ и уважава традициите. Радвам се, че българският дух е във филма.“

За България с белезите …

Весела Казакова:  „Когато снимахме София беше разкопана цялата и решихме, че ще го използваме като метафора на това, че в семейните отношения още нищо не е наредено, че е недоизказано. Много харесваме тази изключителна болница, в която снимахме и самата сграда много ни говореше. Зададохме като тема стигмата около ХИВ болното момиче и от там изтеглихме нишката за отношението към жената, отношението към човек, който е в нужда. Искахме да ги покажем в тази сурова светлина.“

За егоизмът, когато искаш да спасиш себе си …

Биляна Казакова: „И да е егоизъм, имаме нужда от този егоизъм. Украсяваме тази дума с негативен знак, а това не е много правилно, защото ние сме длъжни да бъдем щастливи. Наше задължение е да бъдем добре, да бъдем здрави.  Не само заради това, че можем да сме пълноправни единици в обществото – да даваме добро. Длъжни сме да бъдем добре заради нашите близки. Когато един човек е болен, той не е болен само за себе си, а и за хората около него. Той е бреме и се превръща в тежест. Така че, ако трябва да сме егоисти, за да сме добре, ДА, трябва да сме егоисти. Мисля, че всеки човек трябва задължително да се поставя като приоритет (преди всичко). Ако ти не си добре, няма как да помогнеш на никого и въобще да бъдеш полезен. А да си полезен носи най-голямото щастие – не толкова да взимаме, а да даваме. Но трябва да имаме какво да дадем.“

За вкусът на насилието …

Биляна Казакова: „Като асоциация веднага ми идва кръв. Но като че ли вкусът на насилието понякога не го усещаме. Понякога то има сладък вкус, понякога – измамно вкусен. Но трябва да се научим да го разпознаваме.

Весела Казакова:  „Да, трябва да го разпознаем, но сякаш в повечето случаи не успяваме.“

Ралица Стоянова:За мен е болка. Лошото е, че в един момент тази болка става приятна. Неслучайно казват, че жертвата търси насилника си, защото до такава степен се привързваш към болката, че почваш да я търсиш. Затова е много важна грижата към теб самия. Защото, когато човек се грижи за себе си, за чувствата си и това да бъде щастлив, той няма нужда от болка. И насилието спира.”

Катя Казакова : Лимон, вкус на лимон.

За цвета на различията …

Весела Казакова:  „Цветът на различието не случайно е свързан с дъгата. За да си различен, ти всъщност си цветен.“

Биляна Казакова: „Сещам се за хората, които стават на бели петна и това е  първата ми асоциация. Гледах реклама на спортна марка, в която имаше момиче албинос, момче с витилиго, човек с един крак с протеза, едно супер дебеличко момиче. Различията са много красиви. Всъщност ние сме повече различни, отколкото еднакви и това е прекрасно. Трябва да престанем да сочим различните хора и да се радваме това разнообразие. Защо трябва да отхвърляме различното?“

Катя Казакова: „ Бял. Казват, че бялото съдържа всичките цветове. Мисля, че когато всички разберем, че сме различни и го приемем, без да спорим и без да сочим с пръст, тогава ще заживеем в едно спокойно и хармонично общество.“

Ралица Стоянова: „Според мен, всеки трябва да се стреми да покаже своята индивидуалност, защото само тогава именно ще бъде силен. Харесвам хора, които не се страхуват да бъдат себе си.“

За прошката …

Весела Казакова : Прошката е най-важната, когато искаш да вървиш напред, за да можеш да успокоиш душата си. Когато успееш да го изречеш, да назовеш чувството или обидата. Това изричане е най-трудното. Ако всички постигнем прошка в живота си, ще стигнем по-далеч. Обикновено си отиваме много обидени от този свят, или не сме простили, или никога не сме  казали  най-важните неща на най-близките си  хора.“

Ралица Стоянова : Прошката е първо към самите нас.  Случвало ми се е в живота, прощавала съм на хора, но явно не съм била простила на себе си, че съм позволила да се отнасят с мен по даден начин. Постигнах го по-късно и осъзнах, че коренът е в това първо да простиш на себе си. Да си простиш, че си позволил да ти се случат лоши неща. Защото преди всички –  ти го позволяваш. Колкото и да се фокусираш в другия, истината е, че ти си също си участник.  Имаш глас, имаш избор. Всичко започва от теб самия – да достигнеш,  да пуснеш и да простиш. След това останалото се случва много по-бързо и естествено, защото тогава разбираш и другия. За да можеш да продължиш напред, трябва да пуснеш миналото.“

Катя Казакова:  „Радвам се, че в този филм взаимно си простихме със сестрите ми, с дъщеря ми. Това си беше една наша прошка, която ние направихме една към друга.“

За женската сила …

„Да, женската сила може да направи света по-добър!“ – в един глас възкликват и трите.

Ралица Стоянова: Чела съм интервюта на мъже в политиката,които казват – ако жени управляваха, нямаше да има войни.  Докато мъжът иска да се доказва, да се бори, нашият начин е да се доказваме чрез любовта. Любовта е най-силното оръжие, най-силното средство.“

„Жените наистина плачат“ събира сестрите Казакови – Катя, Весела и Биляна за първи път на екран и за първи път след години, през които житейските им пътищата се разделят. Дъщери са на актрисата Снежина Казакова, основател на театрално студио „Камбана“ през 1982 г. Днес студиото се ръководи от Екатерина Казакова – актриса, режисьор, сценограф, театрален педагог, експерт и фасилитатор в множество социални проекти, един от основателите на Сдружение Театър „Цвете“. Весела и Биляна се раждат с 15 мин. разлика и са заедно в театралната студиа на майка си, а след това в испанската гимназия. Заедно започват да учат икономика в УНСС, а след това заедно прекъсват, за да запишат актьорско майсторство в класа на проф. Стефан Данаилов в НАТФИЗ. Биляна Казакова – Угринска от 2009 г. е част от трупата на Театър „София“, познаваме я и от сериала „Братя“. Весела Казакова става популярна с ролята си във филма „Мила от Марс“, за която печели наградата за женска роля на фестивала „Златна роза“ през 2004 г. Ралица Стоянова е дъщеря на Екатерина Казакова и през 2013 г. завършва актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ в класа на проф. Боньо Лунгов, част е от арт студио „Камбана“. През 2017 г.  е първата куклена актриса, номинирана за Наградата за полет в изкуството „Стоян Камбарев”.

Вашият коментар