Изборите – предопределеност на кармата или нов път

Изборите – предопределеност на кармата или нов път

Учудваща е склонността на човек да пренебрегва собствените си влечения и пориви на същноста си, вярвайки, че следва път, който някой някъде е предначертал за него.

Дори и наистина да съществува предначертаност, съдба, карма ние всеки ден правим малки избори, с които да решим каква ще е посоката.

Може би се раждаме със сноп от нишки в ръката.

Светещи жилки енергия, които като пъстър полски букет са събрали различен аромат, носят различен цвят, сияят различно. Букет от енергия, с който Вселената ни пуска по пътя на този свят. Всяка от тях е наш избор или възможност. И като стелещ се дим около нас бавно започват да пълзят ситуации, предизвикателства, срещи, раздели, изкушения, моменти на победи и на съкрушения, наниз от усмивки и сълзи, които изграждат сцената, скелето, средата. Тези дребни случки и обстоятелства (които разбира се променят с всяка минута) са като пухените парченца пълнеж в една възглавница. Дълбоко в нея е скрита нашата душа, нашата същност. За да стигнем до нея трябва да преминем, трябва да живеем всеки миг.

Защото всяко вдишване и преживяване ни води към следващия, и следващия.

И ни променя неусетно. Както вълната променя скалата – бавно, нежно, сякаш естествено. И през целия път стискаме снопът нишки енергия в ръката си. И правим изборите, дори и да си мислим, че не е така. Или че сме били принудени от обстоятелствата, или от хората, или сляпо вярваме, че така е трябвало да стане. Най-интересното е, че след всеки избор – реакция или казана дума, среща или раздяла, жест или проявена пасивност нова нишка енергия светва в ръката ни – нов избор правим, в нова посока поемаме. Или пък продължаваме да следваме същата.

Кога разбираме за какво сме родени?

Кога и как разбираме коя е нашата посока, кое ни прави щастливи, кое наистина искаме да направим, да ни се случи, да кажем? Осъзнаването, че всеки е различен и тези моменти настъпват по различно време и с различен заряд не е успокоение. Аз поне винаги, още от дете съм се сравнявала. Сравнявах моите крачки с тези на другите. Сравнявах как изглеждат родителите ми, как изглеждам самата аз, как изглежда дома ми, как звучат думите ми. Всъщност не знам дали е било винаги. Не помня съзнателно кога е започнало това.

Първите ми спомени за осъзната различност мисля че са от времето, когато съм била още в детската градина. Важно е да отбележа, че тази различност не непременно показва липса на самочувствие или неодобрение на самата мен. Напротив. Осъзнаването на различност може да бъде и в двете посоки. Може да доведе до гордост и задоволство от осъзнаването на това кой си, къде си и какво правиш.

Силата, която имаме със снопът нишки в ръка, всъщност е свободата да бъдем това, което искаме, тогава, когато искаме и по начинът, по който се усещаме най-добре. Тъжен и почти пагубен е стремежът да влезем в нечии рамки и притеснявайки се от хорското мнение да скрием това, което сме. Не е необходимо да имаме нечие одобрение, за да се чувстваме пълноценни. Тогава, когато следваме същността си със сигурност ще срещнем приятели, които да усещат света като нас. А какво друго ни трябва, за да бъдем щастливи ?


Варвара Генова е журналист с повече от 20 години опит, специализирала е арт мениджмънт. Била е редактор в регионално радио, културен репортер в регионална телевизия. Водила е публицистична и културна рубрика в редица печатни и онлайн издания. В работата си е отразявала театрални фестивали, културни събития и социални кампания. От 2018 г. е главен редактор на MADAMSKO.

Прочетете още: Любовта е най-силното оръжие

Най-интересното от седмицата в MADAMSKO: