Елиф Шафак: Аз съм привлечена от заглушените гласове
Авторката на „10 минути и 38 секунди в този странен свят“, говори за авторите, които са я вдъхновили, за това как прави невидимото видимо и за своята „малко луда“ писателска рутина.
Интервю за The Booker Prizes, Корица: elifsafak.com.tr
Разкажете ни за книга, която обичахте като дете. Какво ви привлече в нея и останала ли е с вас до днес?
„История за два града“ на Чарлз Дикенс. Това беше лятото, когато баба ми ме заведе в Измир и ме остави при баба ми по бащина линия, за да видя баща си за първи път от години. Странно, тъжно и самотно лято. Помня ясно, че книгата току-що беше издадена на турски като графичен роман. Беше първата книга на Чарлз Дикенс, която прочетох, и тя ме изуми. Цялото лято я четох многократно, оцветявах всички илюстрации – шапките, къщите, бъчвата с вино, гилотината. Дикенс стана мой приятел.
Разкажете ни за книга, която ви накара да станете писател. Как тя ви вдъхнови да започнете своето творческо пътуване и как повлия на стила или амбициите ви като автор?
„Дон Кихот“ на Мигел де Сервантес. Тази книга ме разтърси, вдъхнови и напълно промени. Бях тийнейджър, когато я прочетох за първи път в Мадрид. Израснала съм с устни приказки от Близкия изток, Балканите, Мала Азия – истории, които текат в концентрични кръгове. В „Дон Кихот“ за първи път открих гениалното и приобщаващо платно на романа като форма. Инвентивна структура с многопластови емоции, от хумор до тъга. Начин на разказване, който преплита въображение, смелост, знание и интуиция. Книга за любовта към книгите! Книга за четенето и дръзновението. Прочитала съм „Дон Кихот“ на различни етапи от живота си и всеки път е различно преживяване. Тази книга ме промени не само като писател, но най-вече като читател.
Коя е вашата любима книга на всички времена? Какво остави траен отпечатък върху вас и четохте ли я наскоро?
Мисля, че трябва да спомена две книги едновременно. Едната е „Орландо“ на Вирджиния Улф. Тази книга има много специално място в сърцето ми. Докато не прочетох „Орландо“ за първи път, не знаех, че можеш да поемеш толкова много рискове като писател, дръзвайки да си представиш история, която преминава през всички конвенционални граници – време, география, култура, идентичност, памет. Цялата книга е като вода – променяща се, търсеща, течаща. Другият роман, който ме оформи дълбоко, беше „Братя Карамазови“ на Достоевски. Това е книга, която свързва ума и сърцето, изследвайки трудни теми като вяра, съмнение, морал, свободна воля, история, семейство, индивидуална идентичност срещу колективна идентичност.
Вашият роман „10 минути и 38 секунди в този странен свят“, който беше включен в краткия списък на наградата Booker през 2019 г., беше вдъхновен от истинската смърт на секс работничка в Истанбул. Какво във връзка с тази история ви накара да напишете роман и защо често избирате да пишете за хора на ръба на обществото?
Като писател не се интересувам само от истории и разказване, аз също така съм привлечена от тишините – и от заглушените гласове. Има част от мен, която иска да разбере къде са тишините в моето общество и кои са заглушените. В Истанбул посещавах едно гробище, известно като Гробището на самотните. То се разраства бързо през годините и е огромно. Това е мястото, където се погребват хора, които са били „други“ за обществото – проститути, хора, починали от ХИВ, самоубийци, мигранти, загинали, опитвайки се да достигнат Европа… Всички те са погребани там, един до друг. На техните надгробни плочи няма имена, а само номера. В романа си исках да обърна този процес. Да взема един от тези номера и да му дам име, история, приятели, спътници, обръщайки процеса на дехуманизация.
„10 минути и 38 секунди“ засяга различни социални въпроси, включително човешки права, пол, сексуалност и маргинализация. Каква е ролята на литературата в разглеждането на тези теми според вас?
Изкуството на разказването може да постави периферията в центъра и да направи невидимото по-видимо, а нечутото да се чуе по-добре. Аз идвам от страна, която до голяма степен е оформена от колективна амнезия. Турция има дълга и богата история, но това не се превръща в силна памет. Историята, както се преподава и канонизира, почти винаги е „неговата история“. Никога не е „нейната история“, нито историите на мъже от по-бедни среди или малцинствени култури. Моментът, в който зададете въпроса кой разказва тази история и кой не е бил допуснат да я разкаже, всичко се променя. Като романист съм привлечена от неразказаните истории – историите на жените, на малцинствата, на онези, които са били удобно забравени. Тези теми не са лесни за изследване и когато го правите, получавате много атаки, но романът, като литературна форма на нюанси, плурализъм и емпатия, е убежище в изгнание, най-необходимото светилище.
Критиците и читателите забелязват, че елементи на магически реализъм се появяват в някои от вашите произведения. Какво ви привлича към този стил на писане и кои други автори или произведения на магическия реализъм са ви вдъхновили?
Имам голямо уважение към автори, свързани с „магическия реализъм“, като Габриел Гарсия Маркес, Тони Морисън или Хорхе Луис Борхес. Всеки от тях остави дълбок отпечатък върху мен. Но искрено смятам, че трябва да поставим под въпрос този литературен термин, особено в свят, който е дълбоко свързан. В културата, от която идвам, или поне в дома на баба ми, която ме отгледа до десетгодишна възраст, елементите на духовността и магията бяха вплетени във всеки момент от ежедневието и политическата реалност. Животът сам по себе си не държи „магията“ и „реализма“ в отделни категории, а постоянно и изненадващо ги смесва. Като автор искам моята литература да бъде мост между устната и писмената култура, между Изтока и Запада, между духовното и материалното, между сюрреалното и политическото, хумора и меланхолията – да покаже как всъщност всичко и всички са свързани.
Колко време ви отне да напишете „10 минути и 38 секунди в този странен свят“ и как изглежда вашият писателски процес?
Никога не знам точно колко време ми отнема да завърша роман, защото не знам точно кога започва. Мога да ви кажа кога завършвам, но на кой етап започвам да го пиша в главата си? Дълго време бях заинтересувана от Гробището на самотните, събирах изрезки от местни вестници, за да разбера хората, погребани в това тъжно гробище. Четях и за неврологични изследвания, които показват как човешкият мозък може да работи още няколко минути след като сърцето спре да бие. Това ми даде структурата на романа – той започва с край. Главната героиня е мъртва, захвърлена в кофата за боклук, на периферията на Истанбул. Но умът й все още функционира – за 10 минути и 38 секунди. Какво помнят мъртвите за това ограничено време? Добротата? Лошото? Това бяха въпросите, които ме мотивираха и водеха.
На церемонията на наградите Booker през 2022 г. вие говорихте за това как „литературното въображение е едно от последните останали демократични пространства“. Какво повече могат да направят читателите и писателите, за да защитят тези пространства и да осигурят оцеляването на свободата на словото?
Литературата е нежно противодействие на нашия дълбоко разделен и счупен свят. За писателите на художествена литература няма „ние срещу тях“. Няма „друг“. В очите на романиста или поета всъщност „другият“ е моят брат, моята сестра, аз съм другият. В основата на литературата има желание да се преодолеят дуалностите, да се култивира разбиране и емпатия, и да се изградят връзки, които почитат сложността и нюансите. В свят, оформен от кратко внимание и бърза консумация, романът помага да се забавим и да обърнем внимание на знанието, а не на фрагменти от информация. Не е случайно, че по целия свят, където и когато демокрацията е под атака, писателите и поетите са сред първите, които биват цензурирани, преследвани или изгонени.
