Гергана Лаптева: историите, които ни отвеждат в миналото и ни карат да разберем по-добре настоящето
Гергана Лаптева и романът, който ни повежда на епично пътуване през хилядолетната история на Близкия Изток.
Снимки: Личен архив на Гергана Лаптева
Гергана Лаптева е български писател, учен и член на Българския антарктически институт. Тя е участник в седем експедиции до Ледения континент, а от 2011 г. участва като художник и фотограф в редица „еко арт“ проекти. Гергана е колоритна личност, която е успяла да обиколи не малко невероятни и исторически места по света. Едновременно с това събира всички свои впечатления и ги облича в думи, разказвайки на нас читателите истории, които никъде другаде не бихме прочели.
Гергана, разкажете ни за себе си. Кога и какво породи желанието Ви да пишете?
Моят дядо е бил писател, а баща ми художник, така че изкуството винаги е присъствало под някаква форма в живота ми. Аз също завърших Художествената гимназия в София със специалност „Живопис”. След това, обаче тръгнах по различен път. Изучавах геология, след което специализирах палеонтология в Софийския университет. Успях да съчетая тези на пръв поглед нямащи нищо общо сфери, когато започнах работа в Българския антарктически институт при проф. Христо Пимпирев, който бе и мой преподавател.
Наред с организацията на експедициите до Ледения континент, аз се занимавах и с културната дейност. Много обичам и фотографията. Така, пътувайки и събирайки впечатления, информация и кадри от различни географски ширини, написах и първия си пътепис „Посока юг-пътуване към Антарктида”, разказващ за това как българските полярници достигат до базата ни на остров Ливингстън и през какви опасности и предизвикателства са изправени. Последва друг – „Врата на Боговете”, в който описах историята и културата на държавите в Южна Америка.
Това, което истински желаех обаче, бе чрез книгите си да мога да разказвам истории за интересни личности, събития и места, които отвеждат в миналото и ни карат да разберем по-добре настоящето, но наред с това и да предам чисто човешките взаимоотношения в заобикалящия ни свят. Така се появи първият ми роман „Монетата”, последван от „Божествен аромат” и „Тайната от Апамея”. За тяхното издаване безкрайно благодаря на издателство Егмонт, затова че ми гласува доверие.
Всеки Ваш роман е обвързан с дълбоко познаване на културата и историята на местностите. Какви предизвикателства има при писането на такива текстове с реални събития?
Работата по една книга изисква много време, подготовка, проучване на факти и събития, но най-вече отдаденост. За мен е истинско предизвикателство, но и голямо удоволствие целият този процес. На първо място трябва да издиря и отсея съществуващата информация за даден район или събитие. Следва консултация с различни специалисти, тъй като се старая да съм максимално обективна и точна.
Другият важен фактор е личното впечатление. Искам да предавам всичко от първо лице. Пътувам много. За мен това се е превърнало в начин на живот. Често ми се случва още да не съм се върнала от едно пътуване и вече да планирам следващото. Това също е един вид предизвикателство. По време на тези пътешествия научавам много, откривам нови за мен светове, култури и традиции, запознавам се с интересни хора и съответно искам да предам тези усещания в романите. Наред с това, за да бъде една книга интересна и да вълнува читателя, тя трябва и да учи на нещо и пред мен стои именно тази задача – да предавам историите по начин, който да е едновременно интригуващ и познавателен.
„Тайната от Апамея” отвежда в една по-малко позната част на Турция – Месопотамия или Югоизточен Анадол. Тези земи са наситени с толкова много история и пазят следите на толкова различни култури, че няма как един писател да не се вдъхнови и поиска да ги опише. „Монетата” пренася читателите на брега на Средиземно море в красивия град Сиде, а „Божествен аромат” разкрива магията на Странджа планина и тайните, които тя крие. Всяко едно от тези места е оставило трайни следи в съзнанието ми и чрез книгите си искам да предам тези емоции и чувства на читателите.
За разлика от събитията, героите са плод на Вашето въображение. Има ли причина за това?
Да, действително моите романи са вдъхновени от реални събития. Всички произведения на изкуството, научни и исторически данни, сгради, религиозни храмове и местности, описани в тях са действителни. Те все още могат да се видят. След като вече имам сюжет и място, на което се развива действието, аз се нуждая и от герои, които да разкажат историята, да й вдъхнат живот и предадат емоциите, които съм изпитвала, докато пиша. Те, за разлика от събитията, които описвам са измислени. Въпреки това, всеки от тях в някаква степен е повлиян от хора, които по някакъв начин са оставили диря в живота ми, били те мои приятели и познати, или такива, за които са ми разказвали. Старая се да са напълно естествени и реални – хора, които можем да срещнем навсякъде около нас, с техните радости и проблеми.
Как се роди идеята за създаването на „Тайната от Апамея“ и защо избрахте действието да се развива отново в Турция?
Отдавна исках да посетя Югоизточен Анадол и по-специално Гьобекли тепе – мистериозен археологичен комплекс, построен преди повече от 12 000 години, планината Немрут, където се намира гробница на Антиох I от Комагена и потопеният град Халфети, единственото място в света, където расте загадъчната черна роза. Когато видях с очите си всички тези места, вече бях сигурна, че те ще се превърнат в сцена на моя роман. Тъй като Халфети се намира на около 60 км от границата със Сирия, а античната Зеугма все още пази тайните и предизвиква интереса на археолозите реших да разкажа историята на откраднатата мозайка на фона на красивите пейзажи и градове в тази част на Турция.
Интересувам се и от всичко, свързано с Близкия Изток. Потресаващ е факта, че едни от най-древните и красиви някога страни, днес са на ръба на разрухата, заради болните амбиции на терористични групировки. Да не говорим за съдбите на хората, станали тяхна жертва. Чета много по темата и така попаднах на публикация, описваща изчезването на древноримска мозайка от Апамея, град в Сирия, разположен на река Оронт. Оказа се, че трафика и нелегалната продажба на антични предмети са сред основните начини за финансиране на групировките, наред с този на оръжия. Преди да достигнат до крайния си купувач антиките биват прехвърляни в Югоизточна Турция. Проследявайки историята на мозайката – от нейното създаване до момента, в който следите й се губят, в съзнанието ми изникваха най-различни хипотези какво се е случило с нея и къде може да се намира тя.
Тук е мястото да отбележа, че мозайката действително съществува. Тя има много интересна история и е от изключително значение за науката. Нейни снимки се появяват в онлайн пространството, като те са качени с цел намиране на купувач от тези, които са я откраднали. Малко след това са свалени и така единствените известни кадри, с които разполагат учените са тези. За разлика от романа, в действителност тя не е открита и продължава да се издирва от Интерпол.
Вие сте човек, който е видял какви ли не приказни места. Така ли ми се струва или зад всяка корица от Вашите романи, седи интересна история? Разкажете ни малко повече за тази красива черна роза.
Черната роза расте единствено в малкото градче Халфети, намиращо се в Югоизточната част на Турция. Цъфти в късна пролет и ранно лято и цветовете й са сравнително дребни – 6-7 см в диаметър. Според разказите на местните хора, прочутата черна роза растяла в Халфети, още преди основаването му. Наричали я „арабската булка” или „арабската принцеса” и я смятали за чудодейна. Цветът й напомня за дълбокия космос, символизира началото на нещо ново, пътуване към неизвестното и голяма промяна към по-добро, носейки надежда, мир и огромна радост.
Черната роза е едно от най-редките растения в света. Отглежда се само в Халфети, тъй като се подхранва от водите на Ефрат. Изисква определено ниво на киселинност на почвата и, въпреки че отначало цъфти червено, с напредването на лятото то се превръща в черно.
Когато построили язовир Биреджик и изселили хората, те взели розите със себе си. Те обаче не виреели на новото място. Почвата на стария Халфети имала уникални свойства, които липсвали, въпреки малкото разстояние. След намесата на областни служители били събрани резници от растението. Засадили ги в оранжерии, близо до първоначалното му място с цел да имитират оригиналните им условия. В резултат на това цветето било спасено от изчезване. Розата на Халфети може да расте и в други региони, но когато цъфти, загубва черния си цвят и става класически червена. Пигментът, даващ цвета й се нарича антоцианин, който е естествено цветно съдържание, намиращо се в боровинките и малините. Черните рози обикновено цъфтят само два пъти на година за петнадесет дни.
Трябва ли да търсим щастието или то само ни намира? До какъв извод можем да стигнем, базирайки се на главните герои от романа – Марина и Борис?
Марина и Борис са двама души, търсещи път към себе си.
Преди пет години животът на Марина спира, заради една трагедия. Оттогава тя се бори да премине през рутината на всеки следващ ден, но без следа от предишното ѝ аз. Борис пък се опитва да намери себе си сред най-отдалечените и екстремни кътчета на света. Привидно доволен от живота, който живее, той не може да не се запита щастлив ли е наистина.
Съдбата ги среща сред суровата красота на Югоизточна Турция и им поставя изпитание. Местните говорят, че бойци на ИДИЛ крият плячкосаните от древните храмове на Сирия антични съкровища в тъмните води на язовир Биреджик. Двамата тръгват по следата и попадат на мозайка, по-ценна от всичко, което са се надявали да открият, но едновременно с това разбират, че могат да вярват единствено един на друг.
Щастието е като пеперуда. Бяга, когато го преследваме и само каца на рамото ни, щом спрем да го търсим на всяка цена. Просто трябва да съумеем да уловим мига.
Ако можехте да опишете „Тайната от Апамея“ с три думи, кои биха били те?
Търсещ, загадъчен, проникновен.
Очаквайте аудио интервю в Spotify и SoundCloud, както и тук, в което Гергана разказва за своите приключения из Антарктида, Аржентина, Югоизточна Турция и други интересни места.
