Хавайски страсти в… Мароко!
Питате се какви хавайски страсти, точно пък в Мароко?!?
Веднага пояснявам: група от 26 ентусиасти преживяха 7 изключително емоционални, незабравими и борбени дни, опитващи се някакси да се изправят гордо върху парче дъска (хавайски сърф) в стихията, наречена Атлантически океан. И цялата тази хавайска страст се случва по време на страстната седмица преди Великден тази година, и за да е още по-вълнуващо – по време на свещения ислямски месец Рамазан в Мароко. Просто нямаше как да е по-страстно и увъртяно ???? А какви бурни страсти изживяхме с големите вълни, само ние си знаем.
Защо точно Мароко?
Тази мистична арабска страна винаги неудържимо много ме е привличала със своята пъстрота, различна и ярка култура, магичност и екзотика. Мечтаех да я посетя някой ден и точният момент настъпи преди месец, когато заминах на сърф лагер в селцето Тагазут, което се намира на около 270 км югозападно от Маракеш. Това е доста известна сърф дестинация, подходяща както за начинаещи, така и за напреднали. Когато пристигнах първоначално се шокирах, задавах си хиляди въпроси как изобщо е възможно мароканците да живеят по този начин, докато накрая просто се предадох и се оставих Мароко да ме погълне с всичките си странности.
И така, започна моето „хавайско-мароканско“ страстно приключение с цялата група сърфисти по душа, млади, забавни и свежи хора. Целта беше да се научим да караме хавайски сърф – състои се само от една дъска, тип „хавайка“. Бяхме настанени в 2 хостела, а хазяите бяха едно мило семейство, чиито синове бяха част от нашите сърф учители. Мароканците са бедни, живеят мизерно, но са много добри хора. Имахме малко по-шумни съседи, които бяха сутрешната ни аларма – кози, котки, кучета и петли. И да не забравяме местната джамия, която чувахме денонощно. В Тагазут беше безопасно, имаше много други туристи. А инфраструктурата изненадващо беше на висота, за сравнение – в пъти по-добра от нашата.
На другия ден започнаха нашите сърф уроци
Погледнато отстрани и на теория всичко беше елементарно и лесно, но на практика нещата си отиваха на I am a survivor…повечето излизахме от водата като сдъвкани и изплюти от някой кит, а центрофугата на океанските вълни на никой не прощаваше. Някои бяха с насинено око, все едно предната вечер са били в Пернишка дискотека, други имаха синини по крайниците от ударите на дъската на другарчето, а трети направо пуснаха бойна кръв заради близките скали. Други пък караха сърф с гумени ръкавици или превързани с бинт ръце, заради мазолите по ръцете. Беше като на война. А най-сладко беше сам да се удариш със собствената си дъска ????
Безценно и поучително – веднага научаваш какво НЕ СЕ ПРАВИ: да поставяш дъската пред себе си и вълната. Като цяло се мятахме като шамандури по сърфовете, пък който има късмета да се изправи, имаше 5-6 секундна слава да яхне вълната. Ако пък е заснето на видео беше абсолютния връх! Може да ни се признае, че сме леееко мазохисти, защото нормалните хора си лежат цял ден на плажа, цъкат си в Инстаграма, а ние лудите показвахме на тия хора как са мятаме из вълните… Да не говорим, че във водата беше супа топчета от всички сърфисти, дошли да покарат на най-якия плаж. Всеки внимаваше да не убие със сърфа съседното другарче. Сърф учителите ни заведоха и на друг сърф спот, известен с най-дългата вълна в Африка (Imsouane), където беше много приятно място за каране.
И все пак за 7 дни повечето успяхме да се научим да се изправяме сами и точният момент кога да го направим
Има 2 вида вълни, които се научихме да разпознаваме – бели и зелени. Белите са вълните, близки до брега, след като вече са се разбили – подходящи са за начинаещи. Зелените вълни са онези преди да се разбият, те са по-навътре и се хващат от по-напреднали сърфисти. Целта беше да стигнем до зелените, т.нар. line up, което изискваше доста гребане върху дъската срещу вълните, 1-2 литра изгълтана вода, 2-3 бързи центрофуги и си там ????. Беше доста комично, трагикомично и като цяло за някои mission impossible. Но няма да се предаваме – Ахтопол е пред нас ????. Това е мястото на българското черноморие, където е подходящо за такъв вид сърф.
Освен океанските, бяхме обливани ежедневно с вълни от емоции, смях, кориандър във всяка манджа, повтарящото се аллах акбар от близката Джамия, непоискано висене в скута ни от Джовани (котката на хазяите) и басът от колонката на диджеят. Голяма заслуга имат нашите сърф учители, които сякаш бяха на батерии. Винаги усмихнати, в настроение, готови да ни угодят и най-малките прищевки. Приготвяха ни храната, превозваха ни и всичко това по време на техния строг пост без храна и вода след изгрев и преди залез слънце.
Още не мога да си обясня как намираха сили. А забавленията не спираха. Посетихме местния скейт парк, където видяхме впечатляващи изпълнения, яздихме камили и коне на плажа, свирихме на китари и пеехме всяка вечер. Опитахме и сенд сърфинг в пустинята – с помощта на сърф дъската се пускахме по пясъчните дюни. А по залез слънце имахме страхотна изненада – оазис пред океана с чай, бисквитки и чил аут музика. Накрая наблюдавахме звездите и се изгубихме в безкрайната небесна шир.
След седемте дни сърф в Тагазут се отправихме за последните ни 2 дни в Маракеш
Там изживяхме истински културен шок. Никой не разбираше как е възможно да се разминават без инциденти на пътя, гъмжеше от пешеходци, всякакви превозни средства, чуваха се клаксони и глъч. Разходихме се в техния традиционен пазар „сук“. Той представлява лабиринт от малки улички, пълни със сергии с платове, арабски чехли, лампиони, килими, подправки и лъскави неща, сякаш изскочили от вълшебната лампа на Аладин. Имаше страшно много хора. Между тях се опитваха да се вредят и скутери, хора с огромни товарни колички, велосипеди и т.н. Беше истински хаос.
Накрая всички тези улички водеха до голям площад на име „Джемаа ел Фна“– приличаше на софийския битак от преди 25 години. Всеки продаваше нещо на земята, видяхме дресьори на змии, танцьори, музиканти, различни видове местни игри, татуисти с къна, продаваха се охлюви, които се смятат от местните за афродизиак. По едно време както си вървяхме станахме свидетели на някаква свада между млади мароканци. Изведнъж единият от тях извади нож и го размаха на един метър от мен. Всички се разбягахме, чудех се къде точно съм попаднала…
Продължихме по пътя си, но с доста повече бдителност. Друго нещо, което ми направи впечатление е, че не държаха особено на хигиената по пазарите. Те пипат всичко с ръцете си, така че, ако все още е останал някой уплашен от коронавируса – да избягва Мароко. Освен това за всяка покупка трябва да се пазариш, ако искаш да смъкнеш от цената.
Какво още разгледахме?
Разгледахме и част от местните забележителности като джамията Кутубия, дворецът Бахия, градината на Мажорел, заедно с бебрерския музей – много красиви места, които препоръчвам да се видят. За съжаление нямахме повече време в Мароко и трябваше да се разделим с тази колоритна страна. Трябваше да хванем ранен сутрешен полет, като за капак Мароко преместиха часовниците си един час напред в същата нощ и спахме по-малко, но изненадите не свършиха дотук. Не пристигнаха уговорените колички за багажите ни от хостела до бусовете и ние намерихме случайни такива отвън, но бяха заключени и покрити с нещо. Почти ги бяхме отминали когато чух някой да казва – „това покривало се размърда и си помислих, че е някой плъх, а оттам излезе човек!“. Оказа се, че човекът с количките спи в тях и беше готов за работа! Просто невероятно как се случваха нещата…
Неусетно приключи нашата страстна и пикантна ваканция
Не съжалявам нито за миг, че предприех това пътешествие, не ме разочарова и определено бих искала да вкуся още и още от тази неподправена дивотия, където всичко беше възможно както в една арабска приказка. Това беше една необикновена екскурзия с готини хора, която завинаги ще остави траен отпечатък в сърцето ми, където вече има специално място за „хавайското“ Мароко.
Катина Велинова е завършила специалност „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Към момента работи като Senior Project Manager в онлайн казино. А свободното си време запълва с различни хобита от четене до бачата танци и ветроходство. Катина е част от #Авторите на MADAMSKO.