Магическата Индия – едно пътуване до центъра на душата част 1-ва
През 2023 година се отправих на едно кратко, но изключително трансформиращо за мен пътешествие, за което винаги ще си спомням с носталгия и любов в сърцето, а именно – пътуването ми до мистичната Индия. Никога няма да забравя усещането, което ме обзе още в момента, в който нетърпеливо чаках на летището, знаейки, че поемам на път към едно от най-магическите и загадъчни кътчета на този свят. Трепетното вълнение продължаваше да ме държи по време на цялото пътуване и така чак до завръщането ми на родна земя. До ден днешен сладката еуфория от преживяното продължава да се разлива във вените ми и да топли душата ми.
В този разказ бих искала да споделя с вас емоциите си, да ви разкажа за палещото азиатско слънце, за приказно красивите храмове, за слончетата, за маймунките, за вкусната индийска храна, за джунглата, за рикшите, за впечатленията ми от здравната система в Индия, както и за една традиционна ведическа сватба на брега на река Ганг. Нека се потопим заедно в магията на Далечния изток.
Идеята за това пътуване се зароди в главата ми още преди доста години, когато открих интереса си към източната култура, философия и религии. Винаги съм знаела, че на някакъв етап от живота ми това неизчерпаемо любопитство, примесено с духовните ми търсения, ще ме отведе до това прекрасно място. Този момент най-накрая настъпи и към края на 2022 година решението беше взето. Вече нищо не можеше да ме спре.
Всичко започна с един закупен билет за музикален фестивал в Шри Ланка. Планът беше след края на събитието да отпътувам към Индия, където да се отдам на йога и духовни практики. Все още не проумявам как съм си представяла, че всичко това ще се случи в рамките на две седмици — както винаги, безнадежден оптимист. Тогава все още нямах никаква представа колко необятна е Индия и че две седмици са крайно недостатъчни за такова начинание, но съдбата си знае работата.
По стечение на обстоятелствата фестивалът в Шри Ланка беше отложен и се наложи набързо да пренаредя плана в главата си. Нямаше време за губене, потеглях направо към Индия.
В главата ми заваляха редица въпроси, първият от които беше:
„Сама ли тръгвам?“
Не след дълго си отговорих:
„Разбира се, че сама: кой ще се съгласи да тръгне с мен на духовно пътешествие в Азия след по-малко от месец!?“
Предстоеше трескава подготовка, която започна с щателно проучване. В един момент осъзнах, че обзелата ме еуфория ми беше попречила да се замисля върху един много важен факт, а именно: коя част на тази необятна земя исках да посетя. Както винаги съм обичала да казвам, случайности в този живот няма. Мислите ни създават реалността.
Не след дълго, докато се ровех из форумите в търсене на информация за това какво мога да очаквам като сама жена, която пътува до тази отдалечена точка на планетата, с мен се свърза едно момиче, което бегло познавах от Обществото за Кришна съзнание в България.
Понякога посещавах храма на кришнарите и знаех, че хората, които служат в него, често пътуват на поклонения до Индия. Бях споменавала неколкократно, че имам интерес към такова пътуване, но не очаквах някой да ме потърси – и то с конкретно предложение.
След като обменихме някои идеи, размисли и притеснения относно пътуването, стана ясно, че въпросното момиче познава голяма част от българската общност в град Маяпур – град в Индия, който на по-късен етап разбрах, че е известен като духовната столица на света.
Целият план ми звучеше чудесно и не след дълго се заех с осъществяването му. Започнах с търсенето на самолетни билети. За настаняването не се наложи да се притесняваме, тъй като нашите любезни домакини вече се бяха погрижили за това и ни бяха запазили хотел.
Прехвърлих няколко статии, в които пишеше, че това е място за молитва, медитация и усамотение. Звучеше като нещо, от което определено имах нужда. Това щеше да е възможност за мен да остана сама с мислите си, да се потопя напълно в атмосферата и да се отдам на бавен и спокоен живот – доколкото това беше възможно това в рамките на скромните две седмици, които включват около шейсет часа път.
Винаги съм смятала, че едно от най-смислените неща, които човек може да направи през живота си, е да изследва себе си и света, от който е част. Точно с тази нагласа тръгнах на това изпълнено с приключения пътуване.
Разбира се, типично в мой стил, едва когато бях закупила самолетните билети, започнах с проучването на самото място. Тук, за да добиете малко по-ясна представа, ще се наложи да вмъкна малко географски факти. Индия е държава, разположена в Южна Азия. Разделена е на 28 щата и 8 съюзни територии, а столицата ѝ е Ню Делхи. Град Маяпур се намира в щата Западен Бенгал, който от своя страна се намира в източната част на Индия. Объркващо, нали? А сега си представете, че ви спестих половината от описанието с всичките му там региони и подразделения.
Последната част от подготовката беше получаването на виза. Процесът е изключително лесен и бърз – отнема нещо от порядъка на два до четири работни дни, като кандидатстването се случва изцяло онлайн. По онова време визата струваше около 25-30 долара, а плащанията се приемаха само чрез PayPal.
Горещо ви препоръчвам да използвате само официалния сайт, посочен в сайта на Министерството на външните работи, тъй като това е най-надеждният източник: e-Visa. Доколкото разбрах от други пътуващи, съществуват редица сайтове, предлагащи да ви асистират в кандидатстването за виза, но таксите при тях са в пъти по-високи.
И така, дойде време да поемем на път. Точно на 14.02, рано сутринта, бяхме на летището в трепетно очакване.
Полетът беше с две прекачвания – едното в Мюнхен, а другото в Доха. Направи ми впечатление, че на летището в Мюнхен трябва да се действа бързо, защото, според мен, времето между полетите не беше предвидено много добре. Отне ни около трийсет часа да стигнем до Индия, което включва и престоя по летищата. Тук искам да направя едно леко лирично отклонение, което смятам, че истинските ценители на храната като мен ще оценят. Колкото повече се доближавахме до Азия, толкова по-вкусна ставаше храната в самолета. Не съм сигурна дали си въобразявам или наистина има такава закономерност. Докато чаках стюардесата да поднесе обяда, се запознах с тази малка сладурана, която, за разлика от повечето деца, стоеше кротко и послушно, докато я снимах.
Полетът беше доста дълъг и умората вече започваше да си казва думата, когато най-накрая, късно вечерта, кацнахме на летището в Колката (по-известна в миналото като Калкута). За съжаление, не успяхме да се разминем с PCR тестовете, които ни направиха веднага след слизането ни от самолета, преди да сме преминали паспортната проверка. След тази не толкова приятна процедура се запътихме към гишето за паспортен контрол, където един от първите въпроси, които ми зададоха, беше дали съм поклонник на Кришна – на което, разбира се, отговорих положително. Нямах никакво намерение да разбирам какво щеше да ме сполети, ако бях казала „не“.
Още с излизането от сградата на летището вдишахме първите глътки от тежкия, влажен азиатски въздух. Огледахме се и забелязахме, че пред сградата вече ни очакваше шофьорът на такси. Нашите приятели му бяха дали предварително инструкции къде точно трябва да ни закара.
Разбира се, съвсем очаквано, още с качването ни беше обявена цена, която — както по-късно разбрахме — беше двойно по-висока от договорената. След кратка консултация с нашите приятели в Маяпур се разбрахме да не даваме никакви пари на шофьора, докато не пристигнем в града. Те щяха да се разберат с него и да му платят в местна валута.
В момента, в който потеглихме, получих лек културен шок от това, на което станах свидетел. На улицата, в луда надпревара, хвърчаха автомобили, автобуси, пешеходци, рикши, велосипеди, а в средата на цялата тази какофония блажено се разхождаха крави. Всички караха във всички ленти, разминавайки се на косъм един от друг. Може би това, което най-много ме изуми, беше липсата на каквато и да е сигнализация, освен клаксонът, който всички бясно надуваха. Това беше единственият начин за комуникация на пътя, който изглежда — за моя огромна изненада — работеше безотказно. Според статистиката, инцидентите на пътя бяха в пъти по-малко от тези, случващи се в Европа. Въпреки привидния хаос, всичко изглежда работеше като една добре смазана машина.
По пътя спряхме само веднъж – за да може нашият шофьор да поеме глътка въздух и да изпие едно кафе от многобройните крайпътни сергийки. Кафето се сервираше в глинени чашки – нещо, което за мен беше толкова впечатляващо, че дори запазих една и си я занесох вкъщи. Оказа се, че глината се разгражда по-лесно и дори облагородява почвата. Затова тези чашки просто се изхвърляха директно на земята. По всичко личеше, че същата съдба сполетяваше и останалия боклук, но ще се постарая да не внасям излишен негативизъм в разказа си.
Това беше първият от многото случаи, в които наруших препоръката да не пия небутилирани течности, но просто не успях да устоя на изкушението на топлата, ароматна напитка, поднесена в момент на пълно изтощение. Докато поднасях кафето към устата си, се загледах в прашните, мръсни улици, контрастиращи с добре почистените и украсени олтари – и може би именно тогава разбрах, че Индия живее по свои собствени закони, неподвластни на логиката, която познаваме.
След като шофьорът ни се освежи, се върнахме в колата и продължихме по пътя си. През цялото време той се опитваше да сглоби някое друго изречение на английски, но усилията му не се увенчаха с особен успех. Аз и приятелката ми седяхме на задната седалка и само кимахме разбиращо, без да имаме ни най-малка представа какво ни говори. След около пет часа лъкатушене по мръсните, разнебитени и прашни улици, някъде към пет сутринта, успешно достигнахме крайната си дестинация. Нашите приятели ни посрещнаха, разплатихме се с шофьора и започнахме да разтоварваме багажа си.
На въпроса ни „Тези хора карат като луди, как така няма инциденти?“ любезната двойка отговори:
— Тук Кришна държи нещата. Няма друго обяснение. Всъщност това беше напълно достатъчно. Таксито спря точно пред хотела, който сякаш беше излязъл от приказка.
Огледах се наоколо: цветните сгради, красивите орнаменти, палмите, рикшите по улиците… всичко изглеждаше вълшебно, нереално красиво. Лека мараня се носеше във въздуха и придаваше усещане за трептене. По-късно разбрах, че това е обичайният пейзаж в града.
Още с влизането в хотела видяхме махарадж — уважително обръщение към духовен учител или мъдрец в Индия. Докато се усетя, нашите приятели вече бяха в дълбок поклон на земята. Тъй като все още бях невежа в техните обичаи, единственото, което направих, беше да стоя и да гледам с недоумение.
Настанихме се в стаята и почти веднага се впуснахме по задачи. Най-належащите бяха да обменим валута в местното бюро и да си вземем предплатени SIM карти. Още преди заминаването ни бяхме предупредени, че не можем да купим индийски рупии от България и че трябва вместо това да купим долари, които впоследствие да обменим на място. Петстотин индийски рупии се равняват на около дванадесет български лева.
Всяка от нас си тръгна с по една дебела пачка пари и доволни и щастливи се отправихме към местния храм Шри Шра Радха — Мадхава Мандир, част от комплекса на ISKCON (Международното общество за Кришна съзнание), и един от най-старите действащи храмове в този духовен център. Още с влизането погледът ни се спря на муртите¹Шри Шри Радха — Мадхава, заедно с осемте гопи, спътници на Радха.
Поклонихме се, както ни обясниха, с лявото рамо към тях и продължихме разходката из храма. Тук пропуснах да поясня, че за да влезеш в храм в Индия – а понякога дори и в някои магазини – трябва да се събуеш бос. За тази цел най-удобната обувка се оказа сабото. Тъй като не бях проучила този въпрос предварително, по време на целия престой се сблъсквах с неспирно обуване и събуване на единствените обувки, с които бях тръгнала.
Истината е, че на този етап все още не можех да повярвам, че се намирам в тази приказка. Всичко беше като един сън: красивите достолепни храмове, шумните цветни пазари, уличните търговци, разхождащите се по улиците на комплекса хора, притихнали и потънали в размисли. Тишина, спокойствие и хармония струяха отвсякъде. Сякаш времето беше спряло.
