HomeСРЕЩИРазличните образи и роли в изкуството

Различните образи и роли в изкуството

Кръстю Лафазанов

Различните образи и роли в изкуството

Интервю с Кръстю Лафазанов за актьорската професия и различните му образи през годините

Корица взета от социалните мрежи на Кръстю Лафазанов (Личен архив)

Миналата седмица публикувахме първата част на разговора ни с Кръстю Лафазанов,  в която той ни разказа за предстоящото му представление „Пълнолудие“. Днес той ще навлезе в повече детайли за това как избира персонажи и проекти, които иска да представи пред публиката.

Имаш ли си любима публика някъде?

Има разлика в публиката от място на място. Но усещането на хората за смешното, за хубавото, за интересното не се променя.

Хората се вълнуват от едни и същи неща: как може животът да стане по-добър, как да се надсмеем на политиците, които ни разказват играта по всякакъв начин?

Толкова им е хубаво, когато ги осмивам, а те го виждат и усещат. Разбира се, с добро чувство. Колкото повече самоирония влага човек в хумора си, толкова по-добре. Много е лесно да виждаш грешките на другите, но собствените се виждат по-трудно. Ако можем да видим нашите грешки, пък и да ги изтипосаме, да им се надсмеем малко, това е много по-ценно и по-истинско — за хумора и за човека.

Имаш ли си любим образ от всичките, които играеш?

Много често ми задават този въпрос. Естествено, че всеки си има някакви предпочитания. Зависи как е минал репетиционният период — дали е имало трудности, дали леко си се справил. При мен не винаги става леко, дори по-сложно се случват нещата. Но ролите са като децата. Може ли човек да каже: „Ей това дете не си го обичам, щото има по-голям нос. Това пък му стърчат ушите.“?

Всичките ми роли си ги обичам като деца. Разбира се, имам си фаворити, но си ги пазя за себе си. Гледам да ми е приятно, когато излизам на сцената, защото публиката усеща и после ти го връща умножено това усещане — с аплодисменти, с добро отношение.

Кръстю Лафазанов

Наскоро си участвал и във филма „Смисълът в живота“. Казват, че това е първият български християнски филм?

Това е първият филм, който е направен по християнска книга. Мисля, че вътре има много доброта, човечност. Истинско чувство — събужда вярата в хората. Наистина много емоционален филм.

Имаше прожекция на фестивала във Варна. Обадиха ми се приятели оттам, които го бяха гледали. Бяха много разчувствани. Стана ми много хубаво от това.

Филмът е правен с вяра, любов, с всичко. Най-вече към човека и към Бог, естествено. Мисля, че този филм ще достигне до сърцата на хората, а не само до умовете им.

Ти играеш свещеник там, нали?

Да, за да получиш такава роля и да я играеш, трябва да имаш благословение от владика. Ние направихме така. Получихме благословението на Светия Синод за снимките на филма, за което сме им много благодарни — те наистина помогнаха.

Тази роля е доста по-различна от обичайните ти, нали?

Да. Човек трябва да има вяра. Трябва да има чувството, че трябва да възпитава по някакъв начин. Ние, актьорите, не сме учители и възпитатели, но е хубаво да дадем малкото, което можем, за да се получат нещата по хубав, истински начин и да накараме хората да вярват.

В този филм се усеща човечността, топлината, връзката между човешките животи. Не те оставя равнодушен към сюжета, защото вътре става въпрос за хора с тежка съдба, които преодоляват много трудности благодарение на вярата и любовта си. Те се осланят на нещо много велико.

Хората имат нужда от вяра в тези тежки времена. Губейки вярата си, човек се отчайва, загубва се, започва да деградира.

Винаги е хубаво да има някаква надежда, любов, които да го карат да се държи и да се чувства значим. Виждаш, навсякъде около нас се опитват да ти докажат, че си незначим и никакъв.

Точно обратното на правилното правят политиците в момента. По някакъв начин отблъскват хората, а те имат нужда да се чувстват обичани, да усещат, че някой се грижи за тях и им помага в тези тежки времена.



Имаш ли планове за други подобни проекти или този е изключението?

Не, не смятам, че това е изключение. Ако се появят такива проекти, с най-голямо удоволствие бих участвал. Имаме нужда от точно такива сега.

Гледам, че се появяват все повече. Ето, филмът за Гунди, където играе Павел Иванов, колегата ми от „Един мъж не стига”. Хората искат да видят такива големи личности — да разберат какво ги е движело, какво са правили… Сега, като че ли ги няма такива личности и се усеща отсъствието им. Когато се появяват, макар и само в киното, карат хората да повярват, че ще се появят и в истинския живот.

Как избираш в кои проекти ще участваш?

Когато събудят някакви чувства в мен и имам свободно време. Прочитам сценария и много се осланям на първото ми впечатление. Тогава най-силно излиза темата и усещането. После вече гледаш детайлите и по-незначителните неща, по-професионално започваш да разглеждаш материала… Първият прочит веднага те кара да усетиш за какво става въпрос — дали можеш да дадеш нещо на публиката.

Когато избираш нов образ, търсиш ли по нещо да прилича на теб, или искаш да е възможно най-различен?

Кръстю Лафазанов

Всеки път е различно. Всеки дава нещо от себе си, няма как да избягаш от себе си. Когато изграждахме образа на премиера в „Да, господин премиер!“, направих събирателен образ от английски, френски, руски и български премиери. Смятам, че е по-ценно, отколкото да видиш само един и да изиграеш него.

Този образ има от всичко. Той е и добър, и лош. В дадени ситуации глупав, в други се прави на глупав… Поставен е в много тежки ситуации, където взима трудни решения. Тогава виждаш истинския човек. Правиш си характеристика какво представлява. Колкото по-мъчително му е, колкото повече виждаш една голяма личност, избрана от народа, да закърпва положението в смешни, но също тежки и грозни ситуации, толкова повече разбира публиката за него.

Интересно е да поднесеш на публиката образ, който е многопластов. Да могат да идентифицират себе си в него и хора, които познават.

Снимка от социалните мрежи на Кръстю Лафазанов (Личен архив)

Може ли да разкажеш повече за това как изгради този образ?

Чел съм и съм гледал как се държат различни премиери и диктатори, обичани политици… Тези неща се трупат в подсъзнанието ти и излизат на сцената, дори несъзнателно, и помагат на актьора.

Спомена, че премиерът е имал и злодейски качества. Ти си играл и една много по-злодейска роля — Ханс Ланда, ловецът на евреи, в пиеса, вдъхновена от филма „Гадни копилета“ на Куентин Тарантино.

Да, играех тази роля. Наистина, тези роли са много интересни. Един манипулатор, един садист, който изпълнява такива поръчки — преследва хора, обсебен от манията на партията. Такъв човек има много различни ходове. Образът е отблъскващ, но също има и човешки черти. Колкото е по-многопластов, толкова е по-завладяващ. Злодей, от който очакваш всичко — не знаеш кое е най-гадното, което може да стори — е много интересен образ. Не разбираш съвсем какъв е. Гледаш го — благ, мил, усмихва се, а изведнъж прави нещо съвсем различно. Това е според мен характерното за злодеите — това е начинът, по който ги поднасяш на публиката. Те изпитват необяснимо удоволствие от действията си.

Дълги години беше едно от най-вижданите лица по телевизията. Планираш ли да се завърнеш?

Известно време вървяха успоредно — моите изпълнения и участието ми в сериали, филми… Като че ли вече хората предпочитат да гледат други как се състезават или някакви, как ги затварят в една къща, където ги карат да правят разни гадости. Изглежда, че това им е по-интересно да гледат по някаква причина.

По-малко се снимат сериали сега. Ако някой ми се обади с нещо интересно, бих участвал. Наскоро дори ми се обадиха — викаха различни актьори да записваме детски приказки.

Стори ми се много интересна идеята, защото всеки вижда самата приказка по различен начин. Дори ми стана любопитно да видя изпълненията на моите колеги. Сега чакам да излезе и моето, за да видя как съм разказал приказката за „Един мързелив Петко“.

Има различни програми, в които участвам, но не е толкова често, колкото преди. Повечето ми работа сега е свързана с изпълнения на живо и пътуване. Когато снимаш сериал, нямаш време да пътуваш, защото това ти взима цялото време. Понякога пък ти става скучно или се натрупва умора — започваш да пишеш или да търсиш интересни проекти.

Снимка от Антон Кръстев, Creative Visual Solutions

Кръстю Лафазанов

Можеш ли да разкажеш за нещо, което си писал?

Наскоро децата ми прочетоха приказките, които бяхме написали с Елена – „Засукани финтфлюхани приказчуни“. Елица, дъщеря ми, смята, че би било добра идея да ги преиздадем.

Старите деца, които са ги чели, вече са бащи и майки. Зачудихме се защо да не ги споделим и със съвременните деца? Тези приказки развиват фантазията – имат интересни игри на думи, задачки…

Има ли литературен герой или историческа личност, която би искал да изиграеш?

Швейк ми е много интересен. Няколко пъти се разминавам с тази роля. Мисля, че този образ още е актуален. Особено с тези войни сега. Това е герой, който е уникален. Няма друг такъв войник. Виждаш цялото безсмислие на войната и то е написано с такова хубаво чувство за хумор… Мисля, че е уникален герой.

Кога реши, че искаш да бъдеш артист?

Много, много малък. Бях на шест и половина, когато една жена ме видя на улицата, докато бях с майка ми и баща ми. В квартала ни във Варна имаше театрален състав за деца. Правеха много интересни приказки и ме запали.

На шест и половина ми беше първата роля – едно човече Моливко. Имаше молив от картон на носа си. Няма да забравя страшната миризма на боя, тъй като ми го сложиха на лицето веднага щом го бяха боядисали. Стана ми лошо от миризмата. Как не припаднах, не знам.

40 години по-късно играх отново на тази сцена. Усетих същата миризма. Много е интересно, че определени сцени имат своя собствена миризма, която не може да се сбърка. Може би се наслоява от артистите, които са играли, от декорите… От всичко. Това е един космополитен аромат и всеки театър си има свой собствен.

Има ли актьори, на които се възхищаваш?

На много. Даже съм благодарен, че можах да се докосна до таланта на хора като Наум Шопов, Велко Кънев, Стефан Данаилов… И на много други. Имах късмета да работя с тези хора, от което съм много щастлив.

Моята баба е била приятелка с майката на Наум Шопов. Тя ми е разказвала, че той е бил на сцената още преди да се роди. Майка му е играла, докато е била бременна. Можеш ли да си представиш – той е бил актьор още преди да се роди. Тази история ми беше направила много силно впечатление.

За кратко си преподавал и в НБУ, нали така?

За много кратко. Бяха питали студентите кой иска да им преподава и ме бяха избрали мен.

Аз не исках – аз не ставам за преподавател, според мен.

Отидох за няколко часа – те стояха и ме гледаха, а аз играех, играех. И се прибирах като парцал, много изтощен. Когато на другия ден им раздадох някакви задачки – да си направят откъсчета един с друг – се появиха само двама… Другите бяха някъде другаде, не знам по каква причина. Може би беше празник ли, какво стана. Даже не можах да им се скарам, щото ги нямаше.

Как се получи, че стана най-известен с комичните си персонажи?

Играл съм кой ли не. Човек привлича. Когато си актьор, очакваш някакви предложения. Особено когато си в театъра, идва режисьор и той си казва кого иска. При мен се беше случило в началото, че почти всяка вечер играех.

Нямах възможност да снимам филми, защото нямах физическото време. Аз толкова харесвах киното – реших да мина на хонорар, за да мога да се снимам повече.
В различните периоди човек има различни необходимости. Хубавото е, когато опитваш от всичко – дори сме играли в нощни клубове. Там е съвсем различно – трябва да можеш да импровизираш. Обаждат се по-подпийналите хора, трябва да измислиш как да ги поставиш малко в неудобно положение, та другите да им се присмеят малко. Трябва да си адаптивен – такива неща хранят актьора.

Със своята дългогодишна кариера Кръстю Лафазанов ни показва, че чрез изкуството можем да се свържем с другите и да споделим важни истини за живота.


Прочетете още: Спортът и изкуството


банер вайбър

MADAMSKO NEWSLETTER. Абонирай се >>>

* indicates required
Share With: