Светът на художниците

Шумът, който се предизвиква от съприкосновението на дланите, е форма на признание, за което всеки артист хвърля години и години труд, усилия и пот. Това нещо, наречено аплодисменти, е най-достоверният начин да се разпознае удоволствието на слушателя. Поглеждайки назад във времето, още от ерата на римляните, този ритмично синхронизиран звук е бил обществен инструмент за възхищение и почит. Както казах, инструмент, който вероятно е бил вмъкнат с развлекателен характер, а след това превърнат в израз на уважение. Днес мисля, че е само една бледа шумотевица, която хората създават само защото е част от културния обществен кръг.

Признанието е резултат от високо левелиран мазохизъм в живота на артиста

Не вярвайте на техните усмивки; ежедневието им е изпълнено с постоянна физическа и душевна болка, от която създават красота, на която вие аплодирате. Художествената самота е тъжно цвете, което ежедневно се полива със съмненията и критиките, които артистът сам си налага. Той самият знае, че трябва да се наслаждава на това да понася мъка. Не се различава много от войника, който всяка вечер с нетърпение чака на опашка, за да получи двата черпака студена супа. И не само това, в края на деня той се гордее с това, че е понесъл повече мъка от предишния ден. Защото картината, която е нарисувал, страниците, които е написал, или музиката, която е създал, са като диазепан, който е изпил, за да потъне лесно в спокоен сън. Това се крие зад техните усмивки – става въпрос за душевната война на изкуството. А повярвайте ми, войната е ад.

Артистът внезапно става легенда

Но както всеки друг, и те имат своите щастливи и светли моменти, а това е когато достигнат най-високите върхове в кариерата си, моментът, когато смъртта финализира техния жизнен път. Кулминацията получава своя разплет, а артистът внезапно става легенда. Някои от вас може да кажат, че в това няма никакъв логичен смисъл. Вярвам, че ще има и такива, които ще се запитат как свързах тази мисъл. Това е от онези мисли, които са като кръгово движение с различни изходи, различни призми. Аз ще ви разкажа моята, а вие сами преценете.

Простете ми, не мисля нищо лошо за музиката, създадена от днешните звезди като Шакира, Джъстин Бийбър, Ники Минаж и т.н., но за мен това е само една лека прах, която покрива времевите пластове на 21-ви век. Вятърът, който ще донесе 22-ри век, ще разчисти тази прах, а тези звезди ще заминат в подземните архивни пространства, сякаш никога не са съществували. Когато говоря за легенди, имам предвид хора, които са се противопоставили на собствения си съпротивителен дух и са загинали в битката с него, създавайки дълбочина, която е достигнала до самото ядро на Земята, здраво закотвяйки се в него и живеейки във вечността.

Вечността е влюбена в творбата на времето

Един от най-големите визионери, които живеят във вечността, е великият Уилям Блейк. Той казва, че „Вечността е влюбена в творбата на времето“. Тази фраза аз си обяснявам по следния начин: злото отива в ада, доброто отива в рая, а легендарността – във вечността. С помощта на творбата, създадена от религиозния свят, поглеждайки нагоре и разделяйки небето на две, от едната страна визуализираме ада, а от другата – рая. А сега погледнете долу под краката си, дълбоко до ядрото на Земята, където е светът на вечността. Там Моцарт и Бетовен пият кафе, Мерилин Монро и принцеса Даяна си разменят рокли, а Фреди Меркюри вероятно се опитва да флиртува с Леонардо да Винчи. Майкъл Джексън и Уилям Шекспир вдигат наздравици с две чаши, пълни с любов. Те не са прахта, която чака вятъра да я разпръсне; те са вътрешният храм, от който извира хармонията в света.

Прочети още: Британецът, който превежда поезията на Гео Милев