Всичко за подсъзнанието и човешкия мозък

Автор на книгата „Инкогнито: тайният живот на мозъка” е Дейвид Игълман. В нея писателят изследва дълбините на подсъзнанието на човека и доказва по научен начин как действа мозъкът. Книгата е в списъка на Ню Йорк Таймс за бестселъри в продължение на една година – от 2011 до 2012 г.  Обявена е за Книга на годината за 2011 от Амазон (Amazon), Бостън Глоуб (Boston Globe) и Хюстън Кроникъл (Houston Chronicle). 

Въпреки че Дейвид Игълман е академичен учен, неговата книга е написана за широката аудитория. Като невролобиолог, който освен това ръководи и лаборатория, Игълман черпи знание от своя личен опит и от научните си изследвания. Книгата представлява задълбочен разбор на някои от най-новите изследвания в областта на невробиологията. Авторът иска да предаде знанието, което е натрупал и на своите читатели.

В “Инкогнито“ Игълман доказва, че всичко, което човек мисли, вярва и чувства започва от мозъка. Макар, че тежи само няколко килограма, човешкият мозък е направен от възможно най-сложния материал. Той  съдържа милиарди нервни клетки, които непрекъснато изпращат сигнали една към друга. Единствено след като човек успее да разбере мозъка, е възможно да проумее какво е естеството на съзнанието и на ума.

Едно от основните разкрития на невробиологията е, че подсъзнанието на човека контролира по-голямата част от дейността на мозъка. Хората като цяло не контролират ума си и поведението си. Голяма част от това, което се случва вътре в мозъка е извън контрола или дори знанието на съзнателния ум. Мозъкът не просто наблюдава реалността, той взема малка част от информацията и я обяснява по свой начин. Когато съзнанието е по-ангажирано с възприемането на нещата, тогава функцията на мозъка е много по-бавна и неефективна. Съответно, хората зависят от интуицията и рефлексите си, за да изпълняват ежедневните си дейности. Човешкото естество е съвкупност от инстинкти, които хората са възприели през вековете.

Какво друго ще научите от „Инкогнито“?

Мозъкът не разчита на един-единствен метод, за да обясни света такъв, какъвто е. Подобно на законодателния орган в държавата, където различни експерти изказват собствено мнение по дадена тема, така и мозъкът разполага с различни и дори конкуриращи се начини за обработка на една и съща информация. Тази вътрешна конкуренция е причината да няма такова нещо като едно „истинско“ Аз. Мел Гибсън, например, е заснет с камера как отправя антисемитски коментар, а само няколко часа преди това е на гости на свой близък приятел евреин. Хората понякога проявяват противоречиво поведение, защото то е от съществено значение за функционирането на мозъка.

Тъй като мозъкът е в основата на съзнанието, дори и малки промени в неговата химия или в общото здравословно състояние могат да имат сериозен ефект върху поведението на човека. Например, има случай на човек развил педофилия, след като се е появил прогресиращо нарастващ тумор в мозъка му. След отстраняването на тумора отшумява и желанието на пациента да се възползва сексуално от деца. Увреждането на мозъка може да накара човек да се държи неморално. Всъщност това поставя въпрос пред обществото и кара хората да се замислят дали и при какви обстоятелства човек с увреден мозък е отговорен за собственото си поведение.

Промяната в схващането на хората относно мозъка и  ума отнема време. Новината, че земята не е център на Вселената, първоначално е шокираща. Впоследствие обаче хората разбират, че светът е много по-велик и завладяващ от всичко, което могат да си представят. По същия начин разбирането, че съзнанието е само една малка част от мозъка, би могло да открие нови хоризонти пред науката. 

Съзнанието е само една много малка част от цялостната дейност на мозъка. 

Хората обикновено смятат, че контролират повечето функции на мозъка. Съзнанието обаче е един много малък участник в операциите на мозъка. То е като пътник на борда на голям кораб, който смята, че контролира плавателния съд, когато всъщност повечето от функциите на кораба са автоматизирани.

Хората извършват автоматизирано поведение дори и докато спят, като дишането например. Авторът на „Инкогнито“ доказва, че подсъзнателната част от мозъка е отговорна за вредните пристрастия и предразсъдъци. Писателят Шанкар Ведантам пише в книгата си „Скритият мозък: Как нашите подсъзнателни умове избират президенти, контролират пазари, водят войни и спасяват живота ни“ (2010), че подсъзнателните предразсъдъци оформят решенията на хората. Дори ако човек се опитва на направи обмислен и преднамерен избор, неговите подсъзнателни предразсъдъци влияят на тези решения. 

За да илюстрира това твърдение, Ведантам насочва вниманието към експерименти, направени от психолога Мишел Хебъл. Тези експерименти показват как предразсъдъците по отношение на хората с наднормено тегло влияят върху решенията за наемането им на работа. Хебъл прави фалшиво интервю за наемане на хора на работа и поставя задача на комисията за назначаване да интервюират един определен човек за работата.

Експериментът е следният. Интервюиращите виждат този човек за първи път в чакалнята. Едната група от интервюиращи го вижда сам в чакалнята. Втората група от интервюиращи го вижда седнал до друг човек, който е с нормално тегло. Третата група вижда човека, седнал до друг, който е с наднормено тегло. Резултатът от експеримента най-общо е следният. Третата група от интервюиращи, които виждат кандадата за работа да седи до друг, който е с наднормено тегло, отхвърлят кандидатурата му. Те казват, че няма нужните способности и умения. Изследователите научават от този експеримент, че интервюиращите дори само да видят кандидатът за работа, седнал до човек с наднормено тегло, веднага отхвърлят кандидатурата му и казват, че не е квалифициран за работата. 

Мозъкът по свой начин обяснява ролята на петте сетива, но това не разкрива напълно цялата същност на света. 

Често срещано погрешно схващане за очите е, че те действат като камера и просто показват на мозъка света такъв, какъвто е. Но всъщност мозъкът е този, който обработва данните, които очите събират. Ето защо мозъкът може да бъде манипулиран да види неща, които не съществуват. Халюцинациите, например, са визуални стимулации, които са откъснати от реалността: да се вижда нещо без съответната сетивна помощ.  

Понякога различията между това, което хората смятат, че виждат и реалността създават сериозни проблеми за наказателната правосъдна система. С помощта на доказателства от ДНК проби, адвокатите успяват да разплетат трудни наказателни дела, доказвайки, че понякога показанията на очевидците са напълно невярни. Една от причините, поради която показанията на очевидците често са ненадеждни и недостоверни е, че напрегнатото им състояние по време на престъплението често ги кара да се съсредоточат върху определени подробности пред други.  Ако например крадец размахва пистолет, свидетелят съсредоточава вниманието си върху пистолета, а не  върху лицето на крадеца. Също така мозъкът често измисля подробности за инциденти, които не съществуват. По време на грабеж на човек може да му се стори, че вижда пистолет, дори когато нападателят няма такъв. Такива фалшиви представи за реалността са характерни за поведението на мозъка. Когато липсват подробности, събрани чрез сетивно възприятие, мозъкът ги допълва, за да напасне собствената си версия за събитията.

Реалността се вижда с очите, а представата за време се създава от мозъка. 

Нещата, които хората виждат се възприемат като излъчване на живо, но  по-скоро те са като едно предаване на запис. Сигналите минават през мозъка милиони пъти по-бавно, отколкото електрическите сигнали преминават през медна жица в стар електроуред. Подобно на видимите неща и представата за време може да се манипулира.

Последните неврологични проучвания показват, че начинът, по който мозъкът на бозайниците отмерва времето, е свързан с това как те проследяват пространството. В поредица от експерименти група изследователи, ръководени от Хауърд Айхенбаум, невробиолог от Бостънския университет, използват мозъчни сензори, за да проверят как плъховете възприемат времето, докато бягат по малка пътечка. Плъховете тичат на място за определен период от време – около 15 секунди. През това време сензорите проследяват кои части на мозъка се активират и кога. Бягащата пътека гарантира, че мястото и движението на плъховете са постоянни през целия период на експеримента, така че мозъкът сканира само определена мозъчна активност, свързана с възприемането на времето.

Тичането на бягащата пътечка също така дава възможност на плъховете да вършат нещо и да са в движение,  което е от полза за проучването. След няколко кръга на бягащата пътечка, невроните в хипокампуса на плъховете, област на мозъка, свързана с паметта и проследяването на пространството, привикват към един последователен модел на действие. Така мозъкът на гризачите се научава да отмерва времето. Когато изследователите удължават времето на плъховете на бягащата пътека, техният хипокампус  разработва нов модел за отмерване на новия период от време. Изследванията на Айхенбаум добавят информация към все по-голямото количество литература по невробиология. Неговите изследвания доказват, че  представите на мозъка за пространство, време и памет са свързани. 

Хората е по-добре да не знаят всичко, което се случва в мозъка им.

Мозъкът на хората е развит така, че да държи съзнанието далеч от повечето процеси, случващи се в него.  Съзнанието казва какво да се прави и мозъкът използва голямо количество автоматизирани поведения, за да постигне целта. Ако съзнанието поставя под съмнение всичко, което мозъкът прави, това би направило функции му бавни и неефективни.

Хора, чиито мисли са претоварени, показват как това свръхнатоварване на съзнанието пречи в ежедневния живот. Джил Прайс е първият диагностициран пациент в състояние, наречено „хипертиместичен синдром“. Мозъкът й е различно структуран от нормалния мозък и тя има способността да си спомня всичко от нейния живот. Спомените й са далеч по-живи и многобройни от тези на другите хора. Прайс може да си припомни подробности от всеки ден след 1980 година. Тя си спомня с голяма точност всички дни от седмицата, какво е било времето и какво точно е правила  този ден. 

В мемоара си „Жената, която не може да забравя“ (2008), Прайс описва паметта си като неконтролируем порой от минали преживявания. Тя също така си спомня всички тежки и трудни моменти в живота и не може да забрави никой от тях. „Спомените ми са като сцени от филм за всеки ден от живота ми. Постоянно играя някаква роля в главата си и постоянно си спомням сцени и мигове от живота. Мислите ме отвеждат към даден спомен по тяхната собствена воля.“ – пише Джил Прайс. „Никога не знам какво още може да си спомня. Тези спомени са толкова реални сякаш отново преживявам дните, за добро или за лошо.“  Мисълта за мозък, който не може да забрававя, може да звучи като поредната стъпка към по-напреднала форма на човешкото съзнание. Опитът на Прайс обаче показва ползата от една по-ограничена памет, която хората обикновено притежават.

Развитието на човека променя целите му и оформят неговите мисли и емоции. 

Хората непрекъснато изпитват силни, но понякога необясними мисли и чувства. Например, много хора се чувстват привлечени от някой друг, но не знаят защо. Причината е, че еволюцията е оформила тези чувства, като кара хората да действат по  определен начин. Удоволствието или болката, свързани с този вид поведение, показват  на хората от какво са продиктувани техните действия.  

Дори изтощително психологическо състояние като депресията, може да даде на човек предимство в развитието му. В статия от 2012 година лекарите Андрю Милър и Чарлз Райсън забелязват, че повечето вариации в гените, които учените свързват с депресията, имат влияние и върху имунната система. Коментирайки това твърдение, Милър казва, че в миналото този вид гени са предпазвали хората от инфекции. Общите симптоми, които хората свързват с депресията, като загуба на енергия и социална изолация, биха помогнали на хората да преживеят редица болести. Тъй като при депресия се изразходва по-малко енергия, това позволява на тялото да запази повече сили за борба с инфекцията. По същия начин, когато липсва общуване с други хора, се намалява риска от заразяване и разпространяване на болестта сред близки и приятели. 

Изследователи от университета в Мичиган също откриват генетична връзка между депресията и имунната система на организма. Проучването им установява, че хората с тежка депресия са по-склонни да имат мутирала версия на гена NPY (невропептид Y). Нормалните нива на NPY (невропептид Y) намаляват шансовете на човек да се депресира. Мутиралите гени обаче повишават нивата на стрес и безпокойство в човека, и също така помагат на хората да се преборят по-успешно с инфекциите. 

Мозъкът на човека е така развит, че използва информацията, която му се дава. 

Когато взема решения, мозъкът на човека обикновено се бори както с емоционални, така и с рационални процеси. Хората могат да негодуват срещу всяко емоционално влияние, когато правят своите съзнателни избори, но точно този вътрешен конфликт на мозъка дава на хората еволюционно предимство. Ако хората разчитат изцяло на разума, когато вземат решения, например война с други страни, това би било лесно и следователно често явление. Вместо това, мозъкът, разглежда едновременно емоцията, и разума, и поставя контрол върху това, което може да се окаже разрушително за човечеството. 

Не всеки човек използва емоционалните си инстинкти при вземането на решения. Около 1% от всички хора са психопати, което означава, че имат психологическо състояние, което им пречи да формират смислени социални отношения и нямат никаква съпричастност към другите хора. Мозъците на психопатите са склонни да разчитат на разума много повече, отколкото на емоциите, когато взимат решения. Но докато някои учени смятат, че психопатията е отклонение, други като Робърт Хеър смятат, че това състояние може да представлява една еволюираща стратегия. Хеър е психолог, разработил въпросник с 20 точки, използвани за тестване на психопати. Говорейки пред списание Дискавър (Discover), Робърт Хеър забеляза, че докато повечето хора проявяват репродуктивна стратегия, тоест имат няколко деца, които отглеждат, психопатите са склонни да имат непропорционално голям брой деца. Също така много вероятно е  рано или късно психопатите да изоставят децата си. 

Хеър добавя, че мозъкът на психопатите се различава от мозъка на повечето хора. Те обаче са много подходящи за „хищническо поведение”. Мозъкът на психопатите им помага да оцеляват в опасна среда. Според Хеър отшелническия начин на живот им дава по-голям шанс да оцелеят. 

При толкова много различни психични процеси случващи се в мозъка, хората не могат да твърдят, че притежават само едно „истинско Аз”. 

Общоприетото мнение е, че хората имат „истинска“ версия на себе си, която се разкрива в моменти, когато губят контрол над умствените си способности, например когато са в нетрезво състояние. Когато знаменитости отправят расистки изказвания, хората често отбелязват, че тогава те показват своето „истинско Аз“. Но тъй като мозъкът има толкова много различни психични процеси, които работят едновременно, е невъзможно да се каже, че има една единствена версия на човека и че всички останали поведения, които човек проявява, са неверни.

Философът Еван Томпсън посочва скорошно откритие, че процесът за усвояване на зрителна информация не е свързан с конкретна област на мозъка. Открития като тези, изглежда дават емпирична тежест на принципа, че „нищо не е постоянно и всичко се променя с течение на времето“. Това осъзнаване обаче не означава, че индивидуалното Аз изобщо не съществува. Както Томпсън каза пред списание Куарц (Quartz) през 2015 година: „Моето мнение е, че мозъкът и тялото работят заедно в нашата физическа среда, за да създадат усещане за собственото Аз. И погрешно се смята, че само защото индивидуалността е като една конструкция, тя е просто илюзия. “ 

Тъй като умът се намира във физическия мозък, отклоненията в химическия състав на мозъка, водят до промяна в поведението и  характера на човека. 

Когато тумори или заболявания като болестта на Паркинсон причиняват увреждане на мозъка на човека, те могат да променят характера му. Приемането на този факт е предизвикателство за обществото, тъй като поставя въпроси като този дали хората са виновни, когато поведението им е извън техния контрол. Например, при хората, които страдат от фронтотемпорална деменция, се поврежда областта на мозъка, която контролира поривите за кражби,  събличане на публично място и пеене пред хора в неподходящо време.

Увеличаването на импулсивното или агресивното поведение може да бъде следствие от увреждане на мозъка. Но за малцина от пациентите увреждането на мозъка всъщност може да доведе до положителна промяна на характера. В едно проучване от 2017 година изследователи от университета в Айова задават въпроси на приятели и роднини на хора, които са претърпели трайно увреждане на мозъка. Изследователите оценяват 26 черти от характера на пациента. Те задават въпроси във връзка с начина, по който се държат пациентите пред други хора, степента на раздразнение преди и след разболяването и други. Изследователите откриват, че от 97 пациента с мозъчни травми, приятелите и близките на 22 пациента съобщават за положителна промяна в характера. Приятелите на 54 от 97 пациента съобщават за отрицателна промяна, а при останалите няма никаква промяна в характера.

Увреждането на мозъка може да попречи на хората да изпитат определени негативни чувства, които по принцип причиняват промени в поведението. Направено е проучване през 2007 година с ветераните от войната във Виетнам, които имат увреждане в мозъка в тази негова област, която е отговорна за посттравматичното стресово разстройство. Изследователите установяват, че поради това, че мозъкът е увреден точно в тази област, ветераните няма да страдат от посттравматично стресово разстройство. 

Чуйте ключовите моменти от световноизвестни заглавия в Бързи Книги – първото мобилно приложение за аудиорезюмета на книги в България.

Свалете приложението Бързи Книги безплатно сега: