Магическата Индия – едно пътуване до центъра на душата част 2-ра
В затворения комплекс, в който се намирахме, повечето хора бяха последователи на Вайшнавизма – най-многочисленото течение в индуизма. Церемониите в храмовете започваха в четири сутринта, признавам си, че не успявах да присъствам на най-ранните – и продължаваха през целия ден. Изображенията на божествата бяха грижливо пременени всяка сутрин в новите си одежди и накити. По улиците на града цареше веселие, звучаха непрестанни киртани². Всичко се случваше бавно, малко флегматично и на моменти дори леко дразнещо.
Усещаше се едно непоколебимо спокойствие, което беше удивително на фона на целия този хаос и материална нищета. Имаше нещо, което извисяваше духа на тези хора над всичко това – а именно способността им да изпитват щастие от самия факт, че са живи, че са тук и сега на тази земя и имат възможността да се насладят на невероятното пътешествие, наречено живот.
Тъй като философията на бхакти йога, която изповядваха предано отдадените – дума, с която поклонниците на Кришна наричаха себе си – е съпътствана с редица ограничения, някои от които, по мое мнение, доста сурови, на територията на града не се продаваха месо, риба, цигари, алкохол, както и кафе с кофеин. Е, аз тъкмо бях приключила със седемгодишно вегетарианство. Така че какво бяха още две седмици без месо…
Като един истински чревоугодник, едно от първите неща, с които се заех, беше да проуча къде мога да хапна вкусно приготвена улична храна. Особено за любителите на лютото, индийската кухня е наслада за сетивата. Няма как да останеш равнодушен към цялата тази смесица от благоухания, която се носи от всеки ъгъл.
Една от най-разпространените храни в Маяпур е панирът – сирене, което много наподобява тофу по текстура и се добавя към повечето ястия в Индия. Панирът притежава висока хранителна стойност, затова често се използва като заместител на месото. На повечето места към всяко ястие обикновено се сервира ориз в количества, с които ние почти никога не успявахме да се справим. Храната е предимно пържена и заради това доста тежка, но за сметка на това ужасно вкусна.
На всяка крачка се продаваха любимите ми кокосови орехи, както и прясно изцеден сок от захарна тръстика, който улични търговци изцеждаха собственоръчно. Пазарите изобилстваха от свежи екзотични плодове, като на някои места се предлагаше някакъв много интересен плод, подобен на гуава, подправен с лют сос. Обожавам уличната храна — за мен тя е истинско преживяване.
За тези от вас, които все пак предпочитат ресторантите, горещо препоръчвам веригата Говиндас. Там храната е с една идея „по-скъпа“ от уличната. Под „по-скъпа“ имам предвид, че човек спокойно може да си поръча цяло обедно меню за два лева. За сравнение, храната, която се продава на улицата, варира между петдесет стотинки и един лев за порция.
На повечето места в Маяпур храната е предложена. Това е осветена, духовна храна, която се нарича „прасад“. Тя се предлага първо на боговете, преди да бъде сервирана на вярващите, като приемането ѝ е символ на божествена милост и благодат. Самата дума „прасад“ означава милост, милосърдие, нещо, което носи душевен покой. Прасадът трябва да бъде съставен изцяло от вегетарианска храна, като плодове, варен ориз, мед, пречистено масло гхи, житни растения и други.
На доста места имаше надписи „Питейна вода“, но така и не посмях да опитам от нея. Оказа се, че тя е „питейна“ само за местните и не е адаптирана за нашите фини европейски организми. Така или иначе, бутилираната вода беше изключително евтина и нямаше смисъл от подобни експерименти.
Основният транспорт в града бяха рикшите. Беше истинско удоволствие да се возиш на тях, а шофьорите буквално се надпреварваха кой да ти предложи по-ниска цена за избрания маршрут. Пътуването с рикша беше единственият начин да усетиш полъха на лек ветрец и да се спасиш, макар и за малко, от надвисналата мараня. Цените на рикшите варираха, като най-скъпи бяха тези в самия комплекс, но дори там нямаше цена, която да надвишава 2 лева. Индийците се радваха на всяка стотинка, която им подадеш, а пазарите бяха пълни с жени, готови да изрисуват върху челото ти тилак — срещу жълти стотинки.
Тилакът (от санскрит: tilak) е свещен знак, широко разпространен в традицията на хиндуизма. Той бележи принадлежността на човек към дадено религиозно течение, отразява духовната му идентичност и връзката с определена традиция. Формата, значението и начинът на нанасяне се различават в зависимост от съответната школа. Гаудия-вайшнавите (религиозно движение, основано от Чайтаня Махапрабу) носят тилак с U-образна форма, който поставят на челото си. Аз, разбира се, също рисувах свещения символ върху челото си всяка сутрин, за да се потопя напълно в атмосферата.
Нещо, което ми направи много силно впечатление, беше, че навсякъде по улиците в Индия имаше олтари. Хората намираха всякакви начини да почитат Бог. Олтарите бяха пищно украсени с цветя, венци, купи с плодове и ядки. Обичайна гледка беше хора в молитвена поза пред всеки олтар, потънали в дълбок духовен транс. Такива олтари имаше дори по средата на най-оживените кръстовища.
Един от най-красивите монументи, които имах щастието да разгледам беше самадхито на Шрила Прабхупада – основателят на Международното общество за Кришна – съзнание. Самадхи (от санскрит: samadhi) е място за духовна почит и поклонение към паметта на велики личности като духовни учители и светци – нещо като гробница или мавзолей. Още с влизането в двора се усещаше как навсякъде цари мир, спокойствие и безвремие. В самадхито беше поместен и музей с миниатюри, пресъздаващи различни сцени от живота на гуруто.
Едно от най-интересните събития в града по време на моя престой беше традиционният празник Гаура Пурнима. Това е ежегоден фестивал в чест на появата през 15-ти век на Шри Чайтаня Махапрабу — духовен водач, считан за най-значимата фигура в историята на индийската духовност и за въплъщение на самия бог Кришна.
В зависимост от лунния календар, празникът се провежда по пълнолуние през месец февруари или март. Той се състои от различни ритуали, съчетани с танци и песни под звуците на традиционни индийски музикални инструменти. По това време на годината улиците се изпълват с весела глъчка, а животът се превръща в един безкраен празник. В центъра на града са разположени шатри, на които се предлагат ръчно изработени чанти, бижута, аксесоари, както и традиционна индийска кухня. За мен това беше раят на земята.
Неизменна част от празника е и така наречената „парикрама“ – обиколка на светите места. Аз, разбира се, като един истински авантюрист веднага се записах за нея. Как бих могла да пропусна подобно нещо?!
За съжаление, не всичко се случи точно по план. Малко преди първия от общо двата дни, предвидени за обиколката, се разболях, което леко възпрепятства почивката ми. Въпреки обичайната си упоритост и инат, реших, че не е много добра идея да тръгна на път без да съм се излекувала напълно, още по-малко пък на място с хиляди хора, блъскащи се и седящи буквално един върху друг. Индийците нямат особен усет и понятие от лично пространство.
Лежах в леглото и ме обливаха топли и студени вълни. За пръв път се чувствах толкова омаломощена, като ударена с мокър парцал. Местните ми препоръчаха да пия тришун. В Маяпур тришунът е панацея. Той представлява билково лекарство, използвано в традиционната аюрведична медицина и масово предписвано за всякакъв вид болежки. След като изпих няколко блистера от индийското чудо и все още не можех да стана от леглото, реших, че е време да се доверя на конвенционалната медицина и да потърся лекар. Разбира се, за мой късмет всички лекарски кабинети вече бяха затворили, тъй като бяха почивни дни. В крайна сметка се оказа, че работи единствено болницата в града. Учудващо бързо се добрах до лекар, който ми изписа една торба с лекарства на обща стойност около двайсет лева. В България със сигурно щях да платя петорно повече. След това се прибрах в хотела, за да се лекувам.
За мое огромно съжаление пропуснах първия ден от парикрамата, но на втория вече бях на крака и готова за приключения. В момента, в който сутринта излязох от хотелската стая, не можех да повярвам на очите си. Имаше хора навсякъде – те спяха по пода, на стълбите, пред сградата, на поляната. Всеки се беше покрил с шалте, одеяло или с каквото друго разполагаше, защото въпреки задуха през деня, нощите бяха студени. След това разбрах, че за тази парикрама идват поклонници от цял свят и че хотелите не са имали капацитета да настанят всички, но и нямат право да откажат подслон.
Потеглихме в четири сутринта с автобус. Спряхме някъде в нищото, насред оризовите плантации. Шествието тръгна от там, като през цялото време, въпреки ранния час, всички щастливо припяваха свещените ведически текстове. Беше вълнуващо, но една част от мен се страхуваше, в главата ми тихичко се промъкваха думите на семейството, което ни посрещна в Индия: „Тук всички змии са отровни, за някои имаш двайсет и четири часа да стигнеш до болница, за други нямаш и толкова“. Само мисълта, че същите тези змии бродеха из плантациите, покрай които ние най-безцеремонно минавахме, ме смразяваше. Местните твърдяха, че именно те защитават светите земи от недоброжелатели. И така, с песен на уста преминавахме покрай различни храмове. На всеки от тях спирахме и оставахме известно време, за да отдадем почит. За мен това беше момент на размисъл, медитация и дълбок поглед навътре в себе си.
След като обиколката приключи, в мен продължаваше да живее усещането, че искам да видя Индия през моя собствен поглед – суровата и опасна Индия, за която всички говореха. Това означаваше да пренебрегна предупрежденията на останалите българи да не излизам от затворения комплекса и да продължа обиколката си сама. Така и направих.
Още на следващия ден реших да се кача на лодка, с която да стигна до съседното населено място. Това беше най-евтиният и достъпен транспорт и струваше буквално стотинки. Нищо от това, което видях, не ми се стори опасно или враждебно – чувствах се като у дома си. Разхождах се по прашните улици, по които в пълен контраст с религиозната атмосфера в Маяпур съвсем спокойно можеше да станеш свидетел на човек, който разфасова кокошка на улицата или бръснар, разположил сергията си директно на пътя. От всеки ъгъл някой те дърпаше, предлагайки стоките си, крещейки с пълен глас: “матаджи…”, “прабу…” (уважително обръщение към жени, съответно мъже, подобно на „госпожо“, „господине“).
Навсякъде кипеше живот, шофьорите на рикши неуморимо надуваха клаксоните и препречваха пътя на туристите, предлагайки им атрактивни цени. Тук-таме по някоя маймунка стоеше на ламаринен покрив и похапваше лакомствата, които ѝ подхвърляха минувачите.
Сергиите преливаха от пъстроцветни бижута и красиви, пищни сарита. Навсякъде се продаваха миниатюрни цветни дрешки и бижута, които впоследствие разбрах, че служат за облекло на малките статуетки на божества, присъстващи в дома на всеки предано отдаден. След цял ден обиколки и натоварена с известно количество цветни дрънкулки, прекосих река Джаланги – разклонение на река Ганг – с лодка и се върнах в комплекса.
Почти нямах време да си поема дъх, защото още на следващия ден ме очакваше следващото приключение – с моята съквартирантка отивахме на истинска ведическа сватба! Не познавахме нито булката, нито младоженеца, и това беше най-интересното в цялата история. Поканата получихме от наша позната, която, виждайки ни на улицата, небрежно ни подхвърли: „Ходи ли ви се на сватба?“. Отговорът, разбира се, беше „Е, как не!“ – и докато се усетим, вече се приготвяхме за церемонията. В рамките на скромните петнайсетина минути, с които разполагахме, успяхме да се приведем в що-годе приличен вид и потеглихме.
Сватбата беше едно от най-прочувствените събития, на които някога съм присъствала. Младоженецът беше индиец, а булката – рускиня. Ритуалът беше изключително пъстър и пищен, в духа на древните ведически традиции. Церемонията се проведе на брега на свещената река Ганг – майка Ганга, както още я наричат – в двора на една много приветлива къщичка, която се оказа обреден дом. Цялото изящно пиршество, изпълнено с венци, цветя, огън, плодове и ароматни пръчици, премина под звуците на маха мантрата Харе Кришна. Всички пяхме заедно и празнувахме живота и любовта. Това беше един от най-емоционалните и вълнуващи моменти през цялото ми пътуване.
Оставаше само един ден до отпътуването ми обратно към дома, затова трябваше да го оползотворя пълноценно. Нямаше нищо по-подходящо от това да го започна с процесията със слончета, която се провеждаше всяка събота в града. Още от ранни зори течеше трескава подготовка, а девойки рисуваха мандали на земята, по която предстоеше да премине шествието. Самата процесия представляваше церемония с богато украсена колесница, теглена от бикове и слонове. Слончетата бяха покрити с красиви, цветни плащове, а върху тях се качваха само момчета, обучени за това. Процесията преминаваше през целия град, съпроводена с песни, танци и огньове. За мен беше истинска наслада да наблюдавам царствените животни.
Слоновете в Маяпур живееха в специално обособен резерват в джунглата, покрай който, честно казано, ме беше страх да да преминавам сама. В близост до резервата се намираше и училище, в което млади момчета се обучаваха на различни дейности, с цел след време да се превърнат в способни и отговорни мъже, готови да бъдат глава на семейство. На територията на училището не се допускаха жени, но нас ни пуснаха само да надникнем. В тази част на града се намираше и Shanti кафе – едно от любимите ми местенца, разположено на тихо и закътано място, с приятна атмосфера и чудно вкусна храна. Местните често го избираха за приятелски събирания, на които обменяха опит и идеи на по чаша чай или безкофеиново кафе.
Точно до кафето се намираше и кабинетът на една китайска лечителка, където, в приятна женска компания, успях да се докосна до тайнствата на алтернативната медицина. Исках да изпробвам нещо нестандартно и избрах да се подложа на масаж с точилка, както и на акупунктура. И двете процедури се оказаха болезнени, но изключително пречистващи — истински катарзис за тялото и душата.
С ръка на сърцето мога да кажа, че Индия е мястото, на което започнах да се уча да обичам себе си, да си обръщам внимание и да си отделям времето, което ми е нужно, за да се чувствам добре и да бъда щастлива. Научих се да се грижа за себе си и да слушам тялото си.Тогава положих началото на една духовна трансформация, която продължава и до днес.
По време на краткия си престой в тази магическа страна се опитвах да попия всяко усещане, всеки аромат, всяка разказана история, да ги запазя в себе си, за да ги изровя от някое дълбоко кътче на съзнанието си, когато някой ден изпитам нужда от това. Участвах в церемониите, опитвах традиционни ястия, потопих се дълбоко в древната ведическа култура, служих в храма, разговарях с местните, както и с голяма част от българската общност, с която имах удоволствието да се запозная, и най-вече отворих сърцето си за Индия и за това, което тя имаше да ми даде. Не бих казала, че се върнах променена, но трансформацията започна точно там, на това свещено място, което остави огромен отпечатък в сърцето ми.
Е, както всяко хубаво нещо, и това пътуване си имаше своя край. След като някак си успях да натъпча многобройните дрънкулки и всевъзможни джунджурийки в допълнителния куфар, който си купих, потеглих обратно към дома, но, както може би се досещате, с това приключенията не спираха дотук.
Предстояха ми цели седем часа в Дубай, които просто сърце не ми даваше да прекарам на летището. Планът беше готов още преди заминаването ми – сега само оставаше да бъде осъществен. Бях си поставила нелеката задача да се кача на върха на най-високата сграда в света – Бурж Халифа – въпреки краткото време, с което разполгах. Докато пътувах натам в метрото успях да набележа доста места, които мислено добавих към списъка с тези, които искам да посетя. Това, на което най-много се наслаждавах беше жегата – сухата,пареща жега, която толкова обичам, съвсем различна от тази в Индия.
Най-накрая, буквално тичайки през Дубайския мол, успях да вляза в сградата, където на рецепцията любезно ми обясниха, че са останали само най-скъпите VIP билети. Е, бях изминала целия този път дотук, така че нямах друг избор, освен да дам последните си 200 долара. Качих се на последния от всичките 163 етажа на сградата. Ако трябва да съм честна, въпреки че вече се бях качвала на доста небостъргачи и не бях изключително впечатлена, гледката все пак беше зашеметяваща и смятам, че си заслужаваше. Във VIP билета влизаше и една чаша вино, блок маса, както и неограничено количество безалкохолни напитки. Освен това, всеки притежател на такъв билет минаваше първи и не се редеше на опашки, което до голяма степен помогна да не си изпусна полета. В крайна сметка успях да се върна навреме на летището и всичко мина безпрепятствено.
По време на това пътешествие успях да се докосна за кратко до два много различни свята – духовния свят на Индия и, макар и за няколко часа, материалния рай на Дубай. За мен и двата се оказаха нереално красиви – всеки по свой собствен начин. И въпреки цялото препускане, типично в мой стил, се завърнах на родна земя, заредена с много щастие и позитивни емоции.
¹ мурти (от санскрит „mūrti“ – форма, образ) е изображение или статуя на божество в индуизма, използвана за поклонение, медитация и ритуали.
² киртан е вид древна групова мантра-медитация под формата на песни и танци
