Всяка малка победа е от значение
Д-р Анелия Хохвартер е родена в с. Горна Митрополия, Плевенска област. Следва обща медицина в Плевен и завършва образованието си във Виена, където живее от двадесет и шест години и работи като офталмолог от 1999г. Участва в много социални проекти, голяма част от които са свързани с нейната специалност: лекарски мисии в Йемен (2009), Зимбабве (2011-2012), както и в Етиопия (2014-2015), където изгражда първия център за ретинална хирургия в страната. В класацията за заслужили жени на Австрия „Leading Ladies Awards 2009” е на трето място в категорията „Социален ангажимент“. През 2007 година става отговорник в областта на очните болести към Комисията за борба с домашното насилие към Министерството на здравето, семейството и младежта в Австрия. Тя е и една от 10-те номинирани в кампанията „БУДИТЕЛ 2017“ на Радио FM+, където печели специалната награда „Човекът с голямото сърце“.
Книгата на Хохвартер „Пътуване“ е преведена на три езика – английски, немски и руски език – и се предлага на редица места в България с благотворителна цел за инициативата „ЛОКОМАТ за България“.
Срещаме се в навечерието на Коледа. Във вечер, в която доброто и надеждата сякаш са си проправили най-сетне дълготърсения път към хорските сърца. Това е време, в което всички са добри. Замислям се за онези моменти, в които не е Коледа и добротата е леко приспана от забързания градски ритъм. Впечатлена съм от срещата – от д-р Хохвартет енергията сякаш струи на различни нива и в различни посоки. Не говорим клишета. Сякаш е уморена от трудния ход на кампания, която е осмислила живота ѝ през последните две години. Но не е обезсърчена – дори напротив. Исках да говорим за нея като светоусещане, за женската сила и интересния път на живота ѝ. В друга посока потеглихме … посока за повече размисъл, посока на историята на малките победи.
Разкажете ни малко повече за кампанията
Когато се говори за профилактика, в смисъл да предпазим някого от нещо, ние всички можем да работим за профилактика на депресията и на губене на надеждата. Децата, родени със заболявания като детска церебрална парализа или младите хора, които се разболяват от множествена склероза и губят функции, биват изолирани от обществото.
Оттам трябва да се започне – тяхното място е сред нас. Те не са по-различни от нас. Ако приемем, че са по-различни в невъзможността си да се движат, нека се замислим как много хора са ощетени от възможността да мислят, а това е много по-лошо от двигателната немощност. На хората с подобни заболявания трябва да се даде надежда и желание да се лекуват. Това е въпрос на мислене и чувстване. Не трябва да изпитваме съжаление към такива хора. Аз лично изпитвам преклонение пред тях, затова че се справят в тези условия с това, което са.
Какво е инвалид?
Честно казано не харесвам тази дума, но инвалиди наричаме хора, които не могат да се справят сами и физически, и психически в своето ежедневие. Това са хора, които имат нужда от помощ, постоянна или временна грижа.
Кога решихте точно тази да бъде Вашата кауза?
Очните болести се лекуват с модерни методи и технологии в България. Те нямат нужда от специално подпомагане. Болестите, свързани с церебрална парализа обаче – за тях нещата стоят по друг начин. Разбрах колко много хора имат нужда точно от тази кауза. По неофициални данни
20 000 човека в България имат нужда от такова лечение.
Проведох много разговори и всъщност разбрах, че 95% от молбите за подпомагане заминаването с цел лечение в чужбина са за рехабилитация. С тази кауза, както и с всяка една малка победа, аз изпращам послание, че на рехабилитацията трябва да бъде обърнато внимание от страна на институциите. Тя осмисля работата на ортопеди, неврохирурзи и невролози. Много е лошо, когато не се проведе рехабилитация. Няма как само с една интервенция да се постигат чудеса.
Преди колко време започнахте тази кампания?
Идеята за кампанията се роди през месец май преди година и половина. През 2018 година ще станат две години. Но самата кампания стартира на 19 септември в Плевен с премиерата на моята книга „Пътуване“. Аз реших да даря всички приходи от тази книга на кампанията. И с това съответно да мотивирам и други хора, които могат да дарят средства, да участват в кампанията.
Книгата не може да се закупи в книжарниците, тя се разпространява срещу дарение, като минималното е 20 лв.
Разпространява се на няколко места. Например в Русе, в Пловдив, в София, разбира се, също. Книгата е израз на емоциите ми. Може би успява да промени други хора, които откриват себе си в нея. Тя е отражение на моето вътрешно аз – такова, каквото съм почувствала.
Напоследък все повече се говори за това, че българинът няма културата да дарява. Какъв е резултатът за тези две години?
Хората са по-склонни да дарят за една съдба, за конкретен човек и неговия случай. На една такава кампания те нямат доверие. Контактът с фирми и организации, които могат да ни подкрепят, е много труден. Но сега например получихме подкрепа от Съвета на жените в българския бизнес – те прегърнаха идеята. Така каузата Локомат за България стана тяхна новогодишна дарителска кампания.
Свързвали ли сте се с пациентски организации?
Да, имахме контакт с една такава, но за съжаление не получихме положителен резултат. Популяризацията се случва главно чрез кампании като Будител на годината, Самаряните в Стара Загора, чрез участия в медиите, чрез представянето на моята книга и т.н.
Когато започвахте кампанията, смятахте ли, че парите могат да се съберат лесно?
Не. Но знаех, че трябва да се опита. И се замислих защо досега не е имало такава инициатива. Отговорът е, че всеки събира, но за себе си.
Като говорим за народопсихология, мислите ли, че в чужбина такава кампания би имала по-бързи резултати?
В чужбина не се събират пари за такива проекти.
В Австрия има 26 такива локомата, закупени от държавата, като лечението също се поема от държавата.
А по-известни личности, които имат такива диагнози, получават ли някаква подкрепа?
Да, например това момче от футболния отбор Левски, което имаше подобна диагноза. Той се премести в Германия и се лекува. За него обаче се провеждат отделни кампании, играят се мачове. Но отново напълно индивидуално. Парите за двама или трима човека, които се дават за лечение в чужбина, биха били напълно достатъчни за закупуването на уред в България. Той е на стойност 342 хил. швейцарски франка. Но това включва доставка в България, обучение на персонал и две години гаранция. Един локомат лекува средно 1000 деца на година. Комисията за лечение на хора в чужбина изпраща общо тридесет човека на година. На година ние финансираме два до три локомата в чужбина. Добре е, че се изпращат деца в чужбина, но не можем да обречем останалите 20 000, които страдат от такива заболявания.
Освен това ние даваме надежда на тези деца с лечението им в чужбина, но всъщност след това ги обричаме на безизходица, защото те няма къде да се рехабилитират.
Можете ли да се определите като будител?
Не, по-скоро мога да определя хората в индвалидните колички като мои будители и като будители на моите приятели, подкрепящи ме в онази задсценична организация. Както в един театър – не само артистът, който е на сцена, прави постановката, дори да е моноспектакъл. Има режисьори, сценографи и т.н. Има също и трети, който ще аплодира. Ако няма публика – няма театър. Аз не мога да определя с точност моето място. Много би ми се искало такава една кампания да не се оценява според един човек, който я инициира. Тази кампания е кампания на всички добри хора, които са надеждата и сърцето й. Искам да дам надежда на хората в инвалидни колички и да им напомня, че не са забравени.
Тези хора са много по-силни от нас. Затова не трябва да ги съжаляваме. Дори хората, които бутат количката – това са герои.
А тези, които даряват – искам сами да изберат това, което ги стимулира да подпомогнат кампанията. За съжаление има много неуспешни дарителски каузи. Но всяка малка победа е от значение. Например бях много впечатлена от един фризьор в Стара Загора, който беше направил и дарил 1000 перуки. Целта на такива хора не е на всяка цена да докоснат някого. Те просто го правят. Когато моята кауза приключи, може би ще участвам в друга. Аз не искам да докосна, а по-скоро да покажа на нашите институции, от какво имат нужда гората в България. Докосването до хората е емоционалната страна на кампанията. Без нея не може, но само с нея не можем да помогнем.
Какво ще пожелаете за 2018 година?
На мен – упоритост и постоянство. Същото пожелавам на тези мои приятели, които помагат безвъзмездно на каузата и ме даряват с енергията си. На всички нуждаещи се от това лечение пожелавам надежда и вяра. И колкото и пъти да са я губели в различните дарителски кампании, нека се чувстват безсилни и да не спират да мечтаят. На всички хора, които отразяват събития, свързани с кампанията и участват в нейното организиране, пожелавам да са също толкова коректни към мен и организаторския състав, колкото досега. Истината е, че медиите винаги са били много благосклонни към мен, към моята работа и към кампанията. За това им благодаря.
Дарителска сметка: Анелия Петрова Хохвартер
IBAN: BG60 UNCR 7000 1522 7289 49 (в Евро)
IBAN: BG65 UNCR 7000 1522 7289 56 (в лева)
BIC (SWIFT): UNCRBGSF
Как действа уредът ЛОКОМАТ, прочетете в интервюто с д-р Хохвартер „Локомат – помощник за подобряване на фината механика при болни с ЦП“
снимки: Facebook
