Амели Нотомб: писателката, която отказва социалните мрежи и комуникира с читателите си с писма
Представете си как току-що сте прочели роман, който силно ви е впечатлил, и вместо само да затворите книгата, вземате лист и химикал и пишете писмо на неговия автор, искате да споделите как ви е подействал. И оооо – изненада, не можете да го тагнете в инстаграм или да му напишете коментар във фейсбук? Няма дори вариант за имейл. Единствената кореспонденция е истинско писмо. А сега си представете и да получите отговор, написан отново на ръка лично от самия автор.
За читателите на Амели Нотомб това не е просто приказка от някакво романтично минало. Белгийската писателка винаги е общувала с хората, които я четат. Просто е избрала този начин. Тя е абсолютно против социалните мрежи за себе си и е дала ясно да се разбере, че няма никакво намерение да се присъедини към дигиталния свят. За нея устройствата променят разговора. Това е причината да не притежава нито компютър, нито личен мобилен телефон.
Нейната история с писмата датира много преди да стане известна писателка. Това обаче не е започнало точно като любов. Още от шестгодишна възраст тя, брат ѝ и сестра ѝ всяка седмица били заставяни да пишат писма до баба си и дядо си в Брюксел. Нотомб си спомня как получавала голям, бял лист, който трябвало да запълни. От позицията на дете тази задача й изглеждала изключително тежка. Години по-късно обаче осъзнала, че е имало нещо много важно в тези писма. Тя не познавала добре баба си и дядо си и само си представяла как те четат това, което тя им пише. Днес тя вярва, че точно това „упражнение“ я е накарало да развие така нареченото от нея „чувство, че има друг“. Тя го обяснява като осъзнаване, че писателят винаги достига и докосва някого с произведенията си и точно затова следва да мисли какво е посланието, което ще предаде. Тази история тя включва в романа посветен на баща й, които написва след смъртта му, предавайки историята на неговата страна от семейството, “Първа кръв”.
Когато пораства, писмата се превръщат в неразделна част от живота ѝ , а впоследствие и във връзка с читателите ѝ, която започва да се развива още от самото начало. Само три дни след излизането на дебютния ѝ роман „Хигиена на убиеца“ през 1992, тя получава първото читателско писмо и му отговаря.
След това започват да пристигат още и още. Писмата стават многобройни. В някакъв момент Амели изчислява, че има около 2000 човека, които ѝ пишат редовно. Това се превръща в толкова важна част от живота й, че тя прекарва часове в офисите на издателите на Albin Michel в четене и отговаряне на писма. Тя е толкова постоянна, че издателството ѝ предоставя собствен офис.
В интервюта описва дневния си режим разказвайки, че сутрин рано пише вкъщи книгите си, а след това отива в издателството, за да чете и отговаря на писма. По думите ѝ понякога това може да ѝ отнеме до пет часа.
Всичко това е типично в стила на Амели Нотомб. Тя не смята, че имейлът и писмото са един и същ диалог в различна форма. Тя е забележително безкомпромисна в това отношение „Аз съм 100% аналогов човек.”
Амели искрено вярва, че физическото действие променя това, което казваме. Говорейки за разликата между имейла и писмото, тя обяснява, че когато някой вземе лист хартия, химикал и плик: „посланието изведнъж се променя“.
Тя не просто не харесва социалните медии, а не им вярва заради това, на което са способни. Съпротивата срещу дигиталния свят далеч надхвърля предпочитанията ѝ към традиционните пособия за писане. Социалните мрежи, по-конкретно, не представляват никакъв интерес за нея.
Попитана за критиката и понякога агресивния тон в онлайн пространството, тя заявява, че социалните мрежи са ѝ напълно чужди. Още по-интересното е, че тя ги определя като „голяма опасност за писателите“, предупреждавайки, че те могат да се превърнат в „своеобразен наркотик“. Амели Нотомб просто не желае да влиза в този свят и отхвърля всякакви предпоставки това да се случи. В отговор на въпроса за нарастващия натиск върху писателите да имат и онлайн присъствие, тя обяснява почти смехотворно кратко: „ Аз просто отказвам“.
Писмото все пак поставя определени граници, които социалните мрежи не могат. Отговаряйки на писмата на читателите си, тя не им дава автоматично достъп до личния си свят. Точно обратното. Това създава близост, но на ясно определена дистанция. Някои читатели си разменят писма с нея с години, но връзката им си остава само на хартия. За нея в определени случай самите писма СА връзката. Едно писмо може и да премине границата ѝ , но самият човек-не. Същевременно границите не правят кореспонденцията фалшива. Читателите й разказват живота си. Някои ѝ изпращат истории, които са наистина лични и трогателни. Всъщност тези истории са вдъхновили романа „Форма на живот“. В него тя създава измислена своя версия, която си разменя писма с американски военен на име Мелвин Мейпъл, който и разкрива неща за които трудно би се осмелил да говори в реалния си живот.
Читателите, които желаят да продължат тази очарователна традиция, могат да изпращат писмата си до Амели Нотомб на нейното френско издателство Éditions Albin Michel:
Amélie Nothomb
c/o Éditions Albin Michel
22 rue Huyghens
75014 Paris
France
Издателството посочва този адрес като адрес на отдела си за обща литература, което го прави подходяща точка за контакт с обществеността, вместо да се използва някакъв личен адрес.
