Станах на 40. Какво се промени и защо съжалявам за някои неща
Нямах търпение да навършва 40. Чакам ги още откакто станах на 38. Нещо като да бързаш да се изправиш пред страховете си, за да спре мъчителното очакване.
Е, нищо мъчително не ми се случи. Даже напротив, да съм на 40 ми дава свободата да съм себе си, най-после. Не знам дали е заради цифрата, но това 4 отпред сякаш ми издаде разрешителното за спокойствие. Не че животът ми е спокоен, не. Децата ми все още са малки, работата ми все още е напрегнатата в някои дни, а домакинските задачи така и не започнаха да се вършат сами.
Но в мен се появи спокойствието да съм такава, каквато съм. С всичките ми особености, вкусове, навици. Вече не се опитвам да се впиша никъде, живея според собствените си разбирания, забавлявам се както искам, а не както се очаква (толкова се радвам, че мога в 10 вечер да съм си в леглото, а не тепърва да излизам на бар), изобщо 40 ме освободиха от хорското мнение и опитите ми да покрия нечии очаквания.
И съжалих, държа да ви кажа. 40 пъти съжалих, че още на 30 не започнах да живея все едно съм на 40. Ще ви кажа за кое съжалявам най-много и ще се радвам поне една жена малко след 30-те да се впечатли и да започне от по-рано да живее като на 40. Защото е супер, супер вдъхновяващо.
Съжалявам за спорта
Трябваше да тръгна на фитнес още преди години. Нищо, че го мразя. Жените сме грешно съветвани да наблягаме на кардиоупражненията, а всъщност имаме нужда от редовни упражнения с леки тежести. Изобщо подхождаме грешно към спорта. Искаме да ни хареса, да ни ентусиазира, да го обичаме, да сме редовни… и когато не изпълним дори едно от тези условия, зарязяваме всичко, без да осъзнаваме колко вредим на тялото си.
Сега, вече на 40, прозрях, че изобщо не е нужно да се ходи в определени дни и часове на спорт. Не е нужно дори да ти харесва. Просто трябва да ходиш по няколко пъти седмично. Може да е в различни часове, на различни места, в различна компания или сама, но трябва да се движиш. И въобще не е задължително да ни харесва. Нито пък е задължително да имаме стриктен режим на хранене, точни упражнения и “да работим за релеф”.
Аз работя във фитнеса за здравето си. Да не съм сплескана мекица и да мога да кача стъпалата до вкъщи без да се задъхам. Тренирам, за да не ме болят гърбът и краката, които усещах изкривени след второто раждане. Не се пренапрягам, тренирам докато усетя приятна умора. Понякога стоя 1 час, понякога само 30 минути. Но ходя три пъти седмично и го приемам с примирение, като миенето на зъбите. Скучно е, глупаво е, но трябва да спортуваш. Е, спортувам и за първи път имам реални резултати още на втория месец. Само защото съм редовна.
Съжалявам за финансовата си (не)грамотност
Чак на 40 започнах да разбирам смисъла на финансовата грамотност. Да знаеш да заделяш пари, да имаш авариен фонд, спестявания, застраховка. Едва сега май започнах да оценявам колко е добре да имаш пари настрана, за да не разчиташ само на собствените си усилия да се вадиш от кризите, както правеше барон Мюнхаузен.
Е, и Ковид изигра сериозна роля в това отрезвяване. На всеки от нас може да се случи нещо непредвидено – да остане без работа, да се разболее, да се спука тръба вкъщи и да протече в съседите докато сме на море, но не е нужно да бъркаме в собствения си джоб, за да оправяме тези беди. Има застраховки за тази работа.
Едва на 40 започнах не само да се притеснявам за бъдещето, но и да се подготвям за него като спестявам по малко, имам допълнителен доход над заплатата, застраховах себе си и дома си и сега знам, че ако се разболея или друго лошо дойде, поне няма да се притеснявам за пари.
Ако още на 30 се бях решила на тези елементарни финансови стъпки, щях да си завиждам за предвидливостта. Не че сега е късно, просто можеше по-рано.
Съжалявам за вслушването в хорското мнение
Повече от 15 години живеех в социалните мрежи. Преди Фейсбук имаше блогове, форуми, чатове. После дойде Фейсбук и целия свят се озова вътре. Всеки човек на тази земя може да сподели на мига страховете, комплексите, болките, успехите, лъжите си. Потопих се в това море от чувства, грешно смятайки, че така поддържам връзка с приятелите си. Не, не поддържах. Заемах място в собственат ми глава с чужди емоции, настроения и проблеми. Ако се бях фокусирала повече върху себе си, върху вътрешния си свят без излишния шум отвън, по-рано щях да разбера, че ние не можем да сме приятели “с всички”, нито пък е възможно “всички” да са съгласни с нас.
Сега шумът го няма. Защото мен ме няма в социалните мрежи. Присъствам много повече в собственото си настояще, в личния си живот и в интересите си, без да пилея безценното си време онлайн.
Добре че станах на 40!
Велина Томова е дигитален журналист с интереси в сферата на личностното развитие и емоционалната интелигентност. Собственик е на агенция за дигитален копирайтинг Scribum.bg. Вярва, че на човек, който е намерил призванието си, не му се налага да работи нито ден. В своята рубрика Велина ще споделя за всички онези неща, които я вълнуват, пораждат въпроси и търсят отговори във всеки миг от живота ни.
